Рядко пропускам книга от този калибър, обичам солидни тухли и рано или късно се сдобивам с тях. Но за съществуването на „Свещени игри“ на Викрам Чандра не подозирах изобщо до миналия базар на книгата в НДК, заглавието е излязло преди осем години и просто не съм го виждал по лавиците на книжарниците. Но на щанда на „Бард“ имаха от нея и една бройка ми бе подарена с препоръка от човек, чието мнение уважавам. Сложих я в купчините чакащи, очаквайки отпуска, когато мога да отделя време за тези над 1000 страници. Дочаках.
И това си беше голата иситина: имаш ли пари, които да хвърлиш, после гледай какво шоу става – съдиите и магистратите се гънат и въртят весело като акробати върху трапец, политиците скачат като циркаджийски зверове през обръчи, червеноносите ченгета са щастливи.
Още в началото ще кажа, че не е редно да се дирят сравнения с „Шантарам“ на Грегъри Дейвид Робъртс, тя е излязла преди тази на Чандра, но последната разказва „отвътре“, както трябва да бъде разказвана Индия. Детайлите, безбройните детайли, които изпълват тия страници, са разликата – тук е сбран един непонятен за европееца субконтинент, но към който можем да надзъртаме чрез книги като тази. И ако двамата главни герои са привидно антагонисти – полицай и главатар на криминална групировка – то преживелиците им се допълват по изумителен начин. Това е територия, в която никой не е напълно честен, морален и некорумпиран. Тук абсолютните понятия за добро и зло не съществуват, има само относителни стойности, които от различни гледни точки се променят. Жегата е вездесъща, социалното напрежение – постоянно, а историята прави завой след завой, при всеки от които се проливат реки от кръв. И няма надежда това да се промени. XX век е векът на хекатомбите.
Изкушавах се да вярвам. Но в началото на живота си бях видял, че вярата разлага отвътре човека и го превръща в скопец. Знаех, че тя е удобна патерица за страхливите и малодушните. Не, не исках такава болест вътре в себе си.
Сартадж Сингх е ченге, което е намерило мястото си в системата. Добър следовател, на него му пука за работата и справедливостта, но и добре разбира, че за да работят механизмите, имат нужда от смазване. Той приема и дава подкупи, следи възхода на свой приятел, умел и властолюбив кариерист, който умее да се нагажда към политическите бури. Има си болки от миналото, има си проблеми в настоящето, не очаква нищо от бъдещето. Единственият му отличителен белег е, че е сикх, но и че влага еднакво усърдие в разследването на убийство в гето и в случай на изнудване при богаташка – нищо, че от едното няма да получи нищо, а от другото може да изкара добри пари. Просто един от десетките хиляди индийски полицаи, които се стремят да има поне малко ред в хаоса.
Още в началото Сартадж получава анонимно обаждане, което го насочва към скривалището на прочутия престъпен бос Гайтонде, един от най-опасните хора в Индия, забъркан в какви ли не опасни дейности, отговорен за смъртта на безброй души. Главатарят му е поднесен буквално на тепсия и Сартадж се възползва от случая, знае, че да го залови, ще му отвори много врати. Викрам Чандра ни дава кулминацията точно там, в началото на огромната си книга, и сетне поема отзад напред – в една подробна и мащабна ретроспекция проследява живота на Гайтонде – от първия удар, през годините в изграждане на престъпна империя, другите години – в затвора, вербуването му от тайните служби, забъркването с религията… той е привидно главният герой в тази книга, героят, чийто живот трябва да бъде разказан. И полицаят Сартадж поема по дирите му, започва да разплита възел след възел… И колкото повече разбира, толкова повече осъзнава, че онова анонимно обаждане го в вкарало в игра, която надхвърля с много не просто полицейския му дълг, а изобщо рамките на представимото в живота му. Нещо голямо се е било задвижило и той вече носи отговорност за него. Но тази история е само една от многото.
Защото истинският герой в книгата е Индия. Многоликата и разкъсвана от противоборства Индия. Тази, която произвежда вътре в себе си далеч повече история, отколкото нашите окаяни Балкани, но европоцентризмът, с който сме закърмени от малки, ни учи, че Азия, колкото и да е огромна и многолюдна, е далечн0-маловажна (още си спомням как в университета за 4 години следване на историята на Китай и Индия имахме отделени броени часове, които бях претупани). А там са хилядолетия велика цивилизация, която трудно се приспособява към шеметните последни векове. Но когато успява, го прави със замах – и към доброто, и към злото. Там могат да се прекланят през безброй богове, но могат и да използват ядрено оръжие – сещам се за един от устойчивите митове, че Опенхаймер цитира „Махабхарата“ по време на първия опит с атомна бомба, но всъщност това е привнесен спомен от по-късен документален филм, който пуска корени и е вече неизличим от историята. Просто пасва.
Викрам Чандра разказва множество отделни истории от последните десетилетия на Индия – разклоненията около двамата главни герои започват привидно хаотично, но внимателно изграждат паяжината, която споява сюжета. Няма нищо безцелно в тая чутовна книга, писана в продължение на седем години, както свидетелства задната корица. „Свещени игри“ е същински епос и роман в най-добрия смисъл на думата – мащабен, опияняващ, приковаващ, приютяващ читателя в една различна реалност, която е трудно да бъде напусната, дори да радва или да ужасява. Без съмнение книга-явление, която си струва да ѝ отделите времето си. Мисля, че това може да е еталон за модерна литература – сплав между дълбочина на вплетената философия и устремно писане, което увлича в постоянно действие и ангажира емоциите редом с ума.