За мен е огромно удоволствие да ви представя страхотния текст на любимата ми колежка – Рия Найденова, която носи кръста на твърде класно образование с чест и не позволява това да ѝ пречи да бъде забавна. „Светилата“ на Елинор Катън бе вероятно последното голямо книжно събитие на миналата година, силно ме интригува, но след „Щиглецът“ на Тарт просто нямам сили да начена нов огромен роман, малко по-натам ще е.
Дванайсетимата мъже в пушалнята на „Короната“ имаха вид, като да са се събрали съвсем случайно. Многообразието на външността и облеклото им – рединготи, фракове, сюртуци с рогови копчета, жълт молескин, батиста и габардин – навяваше представа за непознати, срещнали се неволно във влака на път към различни части на град, в който речните канали и талазите на мъглата са в нужното изобилие, че да го разделят на отделни райони; дори престорената вглъбеност в делата им – един разлистваше вестник, друг се навеждаше да тръсне пепелта от пурата в камината, трети разперваше длан върху зеленото сукно на билярдната маса и нагласяше щеката срещу топката – подчертаваше същото онова осезаемо мълчание, което цари късно вечер във влаковете, само че тук го заглушаваше не поскърцването и потракването на колелата по релсите, а силното плющене на дъжда.
Началото на „Светилата“ е почти приказно – една зимна вечер в пропаднала изоставена пивница в новозеландското село Хокитика, на самия край на познатия свят, вратите се отварят и вятърът избутва вътре един непознат, току-що стъпил на сушата, пристигнал под чуждо име на борда на мистериозен кораб. Новодошлият заварва мизансцен, събрание от дванайсет души – дванайсет, като че ли броят е нарочно избран да напомня на състав от съдебни заседатели. Новодошлият се пита – дали случайно не е прекъснал заседание на някакво тайно съзаклятие? И как той, тринайсетият съзаклятник, ще бъде приет от обществото, в което е пристигнал.
В нощта на 14-ти януари 1866 г. редица събития водят до пъстрото сборище в пушалнята на „Короната“. Местната блудница, Анна Уедърел, е била открита на улицата в пороя полумъртва, под въздействието на свръхдоза опиум. Най-богатият златотърсач, прочут с баснословния си късмет – Емъри Стейнс – е изчезнал безследно, а последният човек, който го е видял, е Анна. Политикът Алистър Лодърбак, кандидат за представител на областта в парламента, преминава долината на кон като част от кампанията си и открива трупа на саможивеца Кросби Уелс, за когото никой не знае нищо, освен че преди смъртта си е подписал като свидетел обещанието на Стейнс да даде на Анна две хиляди лири. Пришито в подгъва на роклята на Анна е намерено злато на стойност няколкостотин лири, а новопристигналият Уолтър Муди се кълне, че е видял окървавения призрак на Стейнс на борда на кораба, с който е пристигнал в Хокитика – управляван от човека, който се представя за брат на Кросби Уелс…
И все пак „Светилата“ не е криминален роман. Това е опустошителен епос за същността на обществото, за невидимата сила, наречена цивилизация, която държи хората заедно дори на самия край на света, и какво струва опазването ѝ в лицето на горчиви изпитания. Златната треска, XIX век. Нова Зеландия е „задният двор на Кентърбъри“, а британските заселници колонизират новия свят и налагат своята правда над хълмовете, по които все още управлява законът на златотърсачите. Опасността идва „от тази здрачна зона между стария и новия свят“, когато дивото и цивилизованото трябва да се помирят:
Златотърсаческото право е примитивно и еснафско – отвърна тъмничарят. – Ние не сме диваци, а цивилизовани хора. Не смятам, че законът е добър, само исках да изтъкна какво се случва, когато дивото се сблъска с цивилизацията. Преди четири месеца мъжете и жените, които попадаха при мен, бяха пияници и крадци на дребно. Сега виждам пияници и крадци на дребно, които се чувстват възмутени, говорят за нарушени права и отнети свободи, смятат, че са били несправедливо осъдени.
На края на света, където всичко е собствен избор и същевременно нищо не е, където успехът ти зависи от двете ти ръце и нямаш минало, а само бъдеще, повече от всякога зависиш от обществото – защото златотърсач без другари е като кораб без котва. Но в него няма близост, а само „споделена самота“. Всъщност „Светилата“ е историята на всеки емигрант по света. Златотърсачите напускат Великобритания по различни причини – някои бягат от миналото и се насочват към земята на бъдещето, където могат да се изградят такива, каквито искат да бъдат, други просто искат да си изпробват късмета. Никой от заселниците не вярва, че ще остане повече от година – планът е ясен, натрупваш бързо богатство в неразграбените речни корита на девствения нов свят и се връщаш у дома, за да заживееш нов живот в охолство. Но каквото изкараш, харчиш в града, годината се превръща в две, а после в десетилетие, докато накрая става ясно, че Нова Зеландия никога няма да те пусне да си тръгнеш.
– Кое ще е по-голям късмет, да останеш или да заминеш?
– Най-големият късмет ще е да мога да избирам – отвърна Муди за своя изненада, тъй като преди три месеца не би отговорил така.
Катън изгражда впечатляващ с многопластието (и, нека сме честни, размера си) роман, който изкупва греха си спрямо читателя, породен от необходимостта да наизустиш списъка с героите от началните страници, за да не се изгубиш в меандрите на сюжета, с чистото удоволствие от разказваческите ѝ умения. Четенето на „Светилата“ е постоянна битка на надхитряване с невидимата фигура на разказвача, който обсебва историята и през цялото време ни води за носа. Нараторът ликува, че знае повече от нас, и никога не ни позволява да го забравим („прекъсванията бяха твърде досадни […], за да си заслужават да бъдат цялостно и достоверно предадени дума по дума“; „както Уолтър Муди щеше да разбере след девет часа“). Отчасти благодарение на тази вездесъща фигура, отчасти поради стила на Катън е трудно да се повярва, че „Светилата“ не е писан през XIX век. Пиесата, която Катън разиграва за пред нас, е изпипана до съвършенство в стила, в езика, дори в реквизита (като встъпление към всяка нова глава има кратък преразказ на това какво да очакваме от текста). И под цялата драма, под загадката и сблъсъка на цивилизациите, тече една дълбока подводна река от чувство за хумор.
„Светилата“ е театър, затова можем да простим на Катън, че сцените не винаги имат точна последователност, героите се въртят в кръг, а накрая действието ни връща точно там, откъдето сме тръгнали – началото. Да, несъвършенства има. Трудно ми е да се примиря с финала, който на пръв поглед обяснява всичко, но в действителност само начева следващия цикъл от историята. Също така има невъзможни за пренебрегване паралели и повторения в личните истории на героите, въпреки че характерите им са изградени с индивидуалност и финес. Но книгата е празник за всички любители на криминалния жанр, както и за всички други, които просто обичат хубавите истории, заради това Катън получава моя вот на доверие и нетърпението ми да видя на какво още е способна.
