Обичам книгите за Втората световна война, особено когато стъпват на широка фактологична основа и не прекаляват с художествената спойка – еталон за мен, разбира се, е „Доброжелателните“ на Джонатан Лител, която не понася всекиму, но харесвам и доста различната от нея „Крадецът на книги“ на Маркъс Зюсак, която е по-лична, мелодраматична, но красива така, както е написана. „Светлината, която не виждаме“ на Антъни Доер твърдо клони като усещане към последната, далеч е от епичните, но осакатени откъм емоция платна – тя притежава тая неуловима във факти и схеми „литературност“, която прави една книга удоволствие за четене, която не те пуска до късно през нощта и която пленява ума и сърцето. Признавам, очаквах насилена любовна история между сляпото френско момиче и немското сираче със страст към радиотехниката – е, нищо такова не се случи, отдавам чест и почитания на Доер, че не е написал поредната сълзлива история, разположена за цвят сред разбрани-недоразбрани драматични времена. Вместо това имаме две пленяващо описани успоредни истории, които се пресичат чак в края в особен, изненадващ завършек, който в един момент неприятно приплъзна за секунди и направо си ме ядоса, но после плавно приземи книгата и ми позволи да я оставя с лекота и малко тъга.
В едната линия млада французойка – Мари-Лор – губи зрението си, а баща ѝ посвещава времето си да направи живота ѝ колкото се може по-лек и пълноценен. Той строи макети на парижките улици и сгради, помага на момичето да се учи да се ориентира, да не се оставя на унинието. Верен приятел ѝ стават огромните книги с брайлово писмо, а любимата – „Капитан Немо“ на Жул Верн, четенето на която до края на „Светлината, която не виждаме“ носи отгласи в основното действие. Войната ги запраща далеч – на морския бряг, в Сен Мало, в къщата на чалнатия им чичо, пълна с радиопарати и технология за изпращане на сигнали далеч отвъд границите на Франция. Немската окупация диктува ритъма на съществуването им, но момичето успява да бъде полезна и на Съпротивата, без Доер да я превръща в някаква смела героиня – по-скоро описва нейния привидно тих живот, под чиято повърхност кипят страсти, страхове и съмнения. Наличието на безценен диамант, който бащата укрива, за мен е по-скоро изкуствено тяло, вмъкнато за повишаване на напрежението. Такъв от моя гледна точка е и немският офицер, който отчаяно го издирва из цяла Европа, вярвайки в мистичната му сила, която ще го спаси от предопределената участ на терминално болен. В отредените му малко страници образът на антагониста фон Румпел е слабо щрихован, но ми припомни за страхотната книга „Пазители на наследството“ на Робърт М. Едсъл и Брет Уитър.
В другата линия на „Светлината…“ сиракът Вернер расте в налудничавата атмосфера на унизената Германия между двете световни войни. Повлечен от духа на времето и подпомаган от вродения си талант да борави с техника, той се спасява от нерадостната участ на миньорите и отива в академия на „Хитлерюгенд“, където се запознава от първо лице с агресивното възпитание на германската младеж, която осигурява верни на националсоциалистическата партия войници. Развиващ талантите си, до голяма степен изолиран в своя малък свят, Вернер е неподготвен за садистичния ужас на задачата, която го очаква след началото на войната – да разкрива откъде предават нелегални радиостанции, опериращите с които биват бързо и ефективно ликвидирани на място. Слабоволевото и пасивно момче става свидетел на десетки екзекуции (Доер спестява натуралистичните описания, минус от моя кръвожадна гледна точка), без това да му повлияе, докато случайното убийство на едно младо момиче буквално го пречупва и той заживява в отдалечаващ се от реалността свят, стига дотам да върви през минно поле, имайки очи само за морето пред себе си.
Има едно-единствено нещо, което свързва толкова различните животи на Вернер и Мари-Лор, но няма да ви го издам, сами ще си го откриете. Иначе случващото се с тях е показано през видимо разкъсани във времето отделни епизоди, в къси, напрегнати глави, които не пускат читателя, буквално насила оставях книгата късно през нощта, за да поспя поне няколко часа преди новия напрегнат работен ден. Странно е, че авторът е успял да изгради плътен наратив, без да разказва подробно всичко около двамата. Личи си, че Антъни Доер е провел задълбочени проучвания на епохата – продължили 10 години – и точно основаването на историческите факти прави книгата толкова истинска, на чисто стилово ниво той обрисува съвършено обстановката около героите му – дали бедното миньорско градче или научната атмосфера на парижкия музей, скуката в малкото градче или скитанията из фронтовете.
В края страната се разпада, Съюзниците настъпват, но освобождението върви ръка за ръка с много жертви и разрушения – а немците се борят отчаяно за живота си. Вернер и Мари-Лор в крайна сметка са близо един до друг и срещата е неизбежна, но и тук ще замълча, бях приятно изненадан от сюжетните решения на Доер и не искам да издавам нищичко. В крайна сметка за мен „Светлината, която не виждаме“ е един от най-красивите романи, които съм чел – кротък, тих, плавен и без никаква натрапчива драматичност. Мисля, че за тази книга тепърва ще се говори много, надявам се само да не я окепазят в някой сълзлив филм, в който същността ѝ ще бъде пренебрегната в името на евтините страсти.
Светлината наистина се оказва ненужна по тия страници – не трябва нито на сляпото момиче, нито на момчето, живеещо в света на невидимите радиовълни. Пък любовта… тя винаги чака своя час.
Вижте и красивото ревю на Мила Ташева в „Аз чета“, тя приема книгата много по-лично и си личи.
