В една година само прочетох помитащите „Поправките“ на Франзен, „Мравки и богове“ на Цанев, „Мидълсекс“ на Юдженидис, „Емпайър Фолс“ на Русо, „Момчешки живот“ на МакКамън… а сега и „Свобода“ обсеби цяла една седмица само за себе си. Всяка от тия книги е невероятна сама по себе си, всяка повдига важни въпроси, дава някои смислени, честни, дълбоки и мъдри отговори или изисква читателя сам да ги потърси – в личния и обществения си живот. Защото от подарено знание полза няма, знайно е, но когато линиите на литературата и реалността се насложат, мъглата на заблудата на ежедневието се поразкъсва и отзад надниква неприятната истина, желана или не.
А телевизията… Телевизията беше същата като радиото, само че десет пъти по-зле. Ако питаха Уолтър, една страна, която следи със затаен дъх всяка предварително режисирана стъпка в „Американ Айдъл“, докато светът рухва в пламъци, напълно заслужаваше кошмарното бъдеще, което я очаква.
Уверено твърдя, че само абсолютно безчувствен циник не би се трогнал от този роман и съдбата, толкова превратна, която Франзен е отредил на героите си. И само морален слепец не би видял правдивостта на жестоката дисекция, която той прави не само на американското общество, но и на целия западен модел на цивилизация. Аз не съм човек, който ще я отрича с назидателно размахан пръст, но не съм и апологет, който лицемерно ще се крие под удобството на живота си, постлан върху неудобството (страданието) на останалата част от човечеството – и по-страшно: върху застрашаването на бъдните поколения. Не съм съгласен и с мнението на един английски писател, че Франзен е чисто американски автор – човешките драми и емоции са универсални и постоянните паралели, които правех със своя личен живот, изтъкан от повече грешки и далеч по-малко правилни действия, са ми достатъчни, за да го оценя.
Срамуваше се от слабостта си към жени над трийсет и пет години. Тази слабост го натъжаваше и му се струваше някак си извратена, тъй като му напомняше за лудата му майка, която го беше изоставила. Само че нямаше как да промени основните настройки на мозъка си. По-младите бяха целогодишно привлекателни и също тъй целогодишно незадоволителни; получаваше се малко като с кокаина: когато беше чист, дрогата му се струваше прекрасна и неповторима, копнееше за нея, но веднага щом минеше на кокаин, си спомняше, че той изобщо не е прекрасен, а ялов и кух, невромеханичен, с вкус на смъртта. По-младите мацки бяха хиперактивни в леглото, прелитаха през всички познати пози, правеха и това, и онова, детинските им слабини нямаха никакъв аромат и бяха така гладко избръснати, че не приличаха на част от човешкото тяло. Кац помнеше повече подробности от няколкото си часа с Пати Бърглънд, отколкото от всички други мадами от изминалото десетилетие.
Както и в „Поправките“, в цялото протежение на „Свобода“ на прицел е само едно семейство, през драмата на което Франзен вади на бял свят някои от най-важните теми на света – пренаселеността, екологичните проблеми, промишленото корпоративно хищничество, войните, от които забогатяването на започващите ги се подразбира, депресивната епидемия и гълтаните в огромни количества лекарства, американската мечта, разбитите бракове, кризата на средната възраст, сложните и толкова често бурни отношения между поколенията – и всичко това вплетено в проза от изключителна класа, която те държи впримчен във внушението си. Ежедневието никога не е изглеждало толкова привлекателно, а талантът на автора се проявява именно в умението да внушава абсолютен реализъм на случващото се, сякаш в продължение на години е хроникирал диалози и случки от живота на реално съществуващите Уолтър и Пати Бърглънд.
Насочи се към болницата и докато вървеше, получи съобщение от Джена: Тръпка? Той отговори: Абсолютно. Общуването с Джена, дори само името или адреса ѝ все още имаха павловски ефект върху слабините му. Въздействието нямаше нищо общо с това на Кони (напоследък Кони го поразяваше все по‑високо: в стомаха, в дробовете, в сърцето), но беше не по‑малко настойчиво и силно. Джена го възбуждаше така, както го възбуждаха големите парични суми, сладкият отказ от социална отговорност, приемането на прекомерното потребление на ресурси. Много добре съзнаваше, че Джена вещае неприятности. Всъщност го възбуждаше най‑вече питането дали самият той може да стане достатъчно неприятен, за да я получи.
Скачайки уверено между миналото и настоящето, Франзен проследява пътя на една жена от мъжкарана, лидер на баскетболния отбор в колежа, през неспасяемата й любов към разпуснат бунтар-рокаджия, удрянето на тая любов с лопатата на разума и брака с добрия, чудесен Уолтър – до след двадесет години, когато уж умрялата тръпка възкръсва и разкъсва злостно живота й. Там е надпреварата между двама много различни мъже – единият бурен, невъзможен, винаги неудовлетворен от живота, който е нещастен от статуса си на ъндърграунд музикант, а по-нещастен става само когато става известен; другият е търпеливият, съвестният, честният до безумие, който сред полета на наивността и мечтите си за по-добро бъдеще за цялата планета и цялото човечество (и птиците също, чиято свобода е отказана), стига до пропадането в бездната на алчността, корупцията и корпоративната безличност. Синът им, впримчен в оковите на обожанието и на майка си, и на момиче, което му дава всичко безусловно, и опитите му да се освободи и от двете – които довеждат до кошмар и прозрение. Съдбата на всички тях е гарнирана и с потъване в миналото им, където зеят нанесени и неизлекувани рани. Любовта не лекува – тя въздига духа, побърква тялото, но и обърква живота по неподражаем и невъзможен за нищо друго начин.
Джонатан не можеше да му помогне с разумно обяснение, освен че Джена вещае неприятности, че тя е чудовище от планетата на разглезените и скрупулите ѝ са колкото на мекотело, само че на Джоуи му се струваше, че зърва нещо по-дълбоко в нея. Отказваше да повярва, че човек, който разполага с властта на извънмерната красота, може да е лишен от въображение как да я използва.
Спрямо „Поправките“, тук социалният статус на героите е повишен – има ги едни солидни суми, които от време на време обагрят примамливо страниците, но това е кукичката, на която се закачат жертвите. Трябва да си платиш и да понесеш последствията за всяко действие – и сумарно, всички трябва да платят за общата си незаинтересуваност за света, в който живеят. Сред романа има толкова различни тематики, но мен лично ме потресе може би най-силно колко е лесно и логично да се води кампания срещу неспирното увеличение на населението в света – и колко трудно, направо невъзможно, е да проектираш това мислене върху човека, когото обичаш; колко абсурдно е да откажеш на зова на кръвта в себе си, че искаш дете от любимия си, дори и това да е против всичко, в което вярваш в мащаб. Лесно е да проповядваш за грандиозна промяна, трудно е да го обясниш на всеки човек, който трябва да жертва нещо свое в името на твоята промяна – или в името на онова неродено още бъдеще.
Такива романи са миналото, настоящето и бъдещето на литературата. Фактът, че те успяват да надмогнат продаваемата посредственост, е светлината, която мощно осветява блатото на бездарието, което крещи жално, че трябва да му бъде обръщано внимание, защото инак не може да осъществи паразитните си мечти. „Поправките“ и „Свобода“ могат да понесат колкото си щат критическо внимание, могат да бъдат разпъвани на кръст или възхвалявани до небесата, но това просто не е важно – нито този текст е важен, нито кое да е друго ревю, нищо лично към всички, които са писали и ще пишат за книгите. Важното е, че тия книги ще ги четат различни хора, ще откриват различни неща и – надявам се, силно се надявам – ще коригират животите и съдбите си в по-смислена посока. Тези книги могат да помогнат политическата фраза, превърната в ежедневно клише: „Бяха допуснати и грешки“, да бъде използвана с една идея по-малко – да бъдат спестени грешки, да бъде дадена повече обич, да бъде намалено страданието и увеличено щастието от живота на тая планета. Това са книги, които осмислят безбожната вселена и показват, че човекът може да намери своето място и да бъде, ако не постоянно наркомански и лекарственобазирано щастлив, то удовлетворен от мигове заслужена радост.
„Свобода“ показва различни начини човек да бъде свободен, повечето от които водят в лоша посока. Защото свободата винаги и безусловно бива ограничавана от свободата на околните – следователно и не е абсолютна. Такава е единствено космическата, но там празнотата я обезсмисля – лесно е да си свободен на безлюден остров, но питайте Крузо дали си заслужава. За мен Франзен показва, че единственият начин да си свободен е да помагаш на хората, които обичаш, да бъдат свободни в ума и тялото си – и от тази споделена борба се ражда едно малко, неминуемо ограничено пространство на удовлетворително съществуване сред океана от страдание, което се плиска навред. И в което удавянето е нормата.
Прекрасни думи за книгата има при Бояна Ламбер.