Хайде обратно в средновековна Англия във втората част на “Свят без край” на Кен Фолет (ревю на първата тук). Там, където бог е над всичко и чудовищната чума, която жъне животи безспир, е приета като наказание, от което никой няма право да се опитва да се излекува или предпази. Е, освен монасите, които двукратно изоставят своето паство и бягат в закътан манастир, за да опазят живота си…
Минали са години, откакто Карис влиза в манастира, за да се спаси от клада за вещерство заради глупавата си идея да лекува с нещо различно от молитва и кръвопускане. Нейният любим Мертин забягва в далечна Флоренция, където създава семейство, но то е погубено от чумата. Той я преживява и се връща в Кингсбридж, за да изпълни двете цели на живота си – да бъде с Карис и да построи най-високата кула на катедрала. Битките с приората пламват наново, а срещу нашите любими герои още стоят куп злостни врагове, които, използвайки религиозната вяра на хората и покорството им пред наложената от бога доминация на благородниците, често-често взимат надмощие.
Ралф става абсолютния Уилям от първото двутомие “Устоите на Земята” – след години на битки във Франция той е опитен боец, който няма неизвършен грях и е готов на всичко, за да запази и увеличи привилегиите си, след като получава в дар благороднически сан. В тази посока стои както да убие невръстната си жена, така и да ограби църква и да ожени насила за себе си гордата графиня Филипа.
Всъщност фронтовете на войната между доброто и злото са доста и Фолет има странния маниер – донякъде сковаващ – да поставя клеймо на всеки от героите си още в началото, което не може да се премахне по никой начин. Добрите са добри, лошите – лоши, първите винаги взимат благородни, правилни, дори и вредни за момента решения, докато вторите безскрупулно смазват всичко, което пречи на целите им. Няма преливане между двете фракции, няма преосмисляне, няма разкаяние – това схематизиране е много подобно на романите на Айн Ранд, както споменах и в едно предно ревю.
Във вторият том на “Свят без край” има обаче един незаобиколим фактор – чумата. Черната смърт жъне животи наред и само усилията на Карис за ограничаване на досега между болни и здрави, за носене на маски за лице и стриктна хигиена предлагат известно минимално ниво на защита. Като жена тя е ограничена под заповедите на многоучени духовници, които разчитат твърде, твърде много на кръвопускането. По повод на защитата и опитите за лечение на чумата се разгарят и най-страстните битки в романа. Закостенялото религиозно мислене убива. Покорството убива. Задушаването на всичко ново убива. И затова Фолет слага в устата на най-мрачните си герои реплики като тези:
– Трябва да сме нащрек за всяка проява на лъжлива религия – продължи Годуин. – Спомнете си, че само Бог може да цери болестите. Молитва, изповед, причастие, покаяние – това са лекарствата, които признава християнството. – Той леко повиши глас. – Всичко друго е ерес!
„Това не е достатъчно ясно“ – реши той. Трябваше да е по-конкретен.
– Защото, ако Бог ни изпраща наказание, а ние се опитаме да го избегнем, нима не се противопоставяме на Неговата воля? Можем да се молим Той да ни прости и може би в своята мъдрост Той ще изцери болестта ни. Но еретическите лекове само ще направят положението още по-лошо.– Не трябва да задаваме въпроси – каза той. – Не трябва да спорим. Когато Бог ни води, трябва да го следваме – независимо колко глупави, греховни или жестоки може да изглеждат желанията му на нашия слаб човешки ум. Ние сме слаби и нищожни. Познанието ни може да ни подведе. Не ни е дадено да вземаме решения или да правим избор. Дългът ни е ясен и прост. Трябва да се подчиняваме.
И от това подчинение труповете само се множат още и още…
Втората част на “Свят без край” също не излиза от коловозите на “Устоите на Земята”. Фолет се е отвлякъл в много дребни случки, с които, рисувайки пространно промените в средновековна Англия, нагнетява негативизъм към едните герои и доброжелателство към другите. Талантът на разказвач обаче просто не позволява на романа да доскучае и дори да имаше още 1000 страници, пак щях да ги прочета с безкрайно удоволствие. Да, краят е очакван, да, лошите са възмездени, добрите – наградени и в крайна сметка затънтеният Кингсбридж се освобождава както от спирачките на приората, така и от променливата като вятъра кралска власт. Битките не са били напразни – свободата и търговията са първият повей на напредъка, на освобождението от уж благословените от бога крепостничество и пълно покорство пред сюзерените.
В крайна сметка “Устоите на Земята” и “Свят без край” са четиритомие, което все пак си заслужава.
