200 години след “Устоите на Земята” пак сме в Кингсбридж. Под мъдрото водителство на църквата цивилизацията не е мръднала и на милиметър напред, напротив – деградирала е. Величествената катедрала, около строежа на която тече действието в първите две книги, тук е построена и властва над околността, но начело й са религиозни пиявици, които оправдават своята алчност и суета с желанията на своя бог. Нищо ново под слънцето в коя да е епоха.
Писана 20 години по-късно, първата част на “Свят без край” умело се напасва към вече издълбаните коловози… и не ги напуска. Да, страхотно написана книга от голям майстор, но… вече сме я чели. Структурата, героите, фабулата, дилемите… всичко е едно към едно с предишната книга, което носиедно постоянно чувство за дежа вю и елиминира всякаква изненада. Може би втората част на книгата ще тръгне по друг път, но за това ще видим по-натам, когато излезе.
Въпреки това няма как “Свят без край” не може да не донесе удоволствие на всеки фен на “Устоите на Земята” (особено след лично мен разочаровалата ме “Крахът на титаните” (първа и втора част)), дори може и спокойно да се чете без нея. Историята се върти около споменатата вече катедрала и прилежащия град Кингсбридж, които се намират в постоянно балансиране между интересите (откровеното тунеядство) на духовниците и исканията на търговците и гражданите за повече свободи и възможности за развитие. Над двете фракции се намират и местните благородници, които наистина правят каквото си искат, но малко по малко започва да им се налага да се съобразяват с настроенията на жителите на подоепчните им земи.
Събитията се нагнетяват, когато най-важната артерия на града – мостът над реката – рухва и традиционният панаир, крепител на благостъстоянитето на Кингсбридж, е заплашен с отмиране. Строенето на нов мост сблъсква алчността на новия приор с младия строител Мертин и неговата любима Карис, дъщеря на един от богатите търговци в града. От страната на злото е братът на Мертин – Ралф, егоистично копеле, което се интересува само от привилегиите, които му дава воинската длъжност, и търпи постоянна деградация, подобно на граф Уилям от “Устоите…”. Покрай тях има още няколко паралелни истории, които противопоставят раждането на новия предприемачески дух на закостенялото религиозно мислене.
В “Свят без край” Фолет е прехвърлил положителните черти на приор Филип върху женската част на религиозната общност, която е остракирана и постоянно търпи отвратителния сексизъм на монасите, горди в своето измислено превъзходство. Женските характери в романа определено имат силно преимущество над мъжките и това е любопитно решение за времена, когато за слабия пол няма много възможности за живот вън от ролята на слуга на мъжа си или на бог. И в двата случая – пропилян напразно живот.
Очаквам с нетърпение втората част, искрено се надявам Фолет да има доблестта да излезе от сянката на първия роман и да насочи книгата в нова, оригинална посока. Това очаквам от сериозен автор, не като безкрайните поредици псевдопсихологически книги на евтини пенкилерници като Хорхе и Куелю, в които пише едно и също нещо, обилно захаросано с лековати историйки.
