„Сянката на планината“ ще си остане в сянката на „Шантарам“

Но има едни хора, едни любови, с които винаги ти е тревожно да се сбогуваш, и раздялата с тях е като да изоставиш родината си.

   Ще си позволя да започна това ревю със същите думи, които написах за „Шантарам“: „Понякога си мисля, че Индия е най-мащабната измислица на света. Споделената невъзможност на тази страна от гледна точка на нашето мислене, на западната цивилизация – постигнала много с индивидуализъм, загубила много от споделената общност. Стихийната лудост на Индия, пъстротата, естествеността… истинскостта, голяма работа, че няма такава дума. Индия Невъобразимата. И май Индия Неизмислимата. Такова чудо просто трябва да съществува, защото не може да бъде измислено чак толкова невероятно.“ Защото без първата част, която завладя света, „Сянката на планината“ увисва в безтегловност, героите ѝ се изпразват от съдържание, а всичко случило се изглежда като хроника на една предизвестена любов.  И като една премного захаросана вече история, която след другата мащабна книга за Индия, която прочетох миналото лято – „Свещени игри“ на Викрам Чандра, не може да ме впечатли истински.

   Дълго чакахме това продължение. Грегъри Дейвид Робъртс ни праща обратно в Бомбай, където се случиха толкова много неща. Неговият герой отдавна вече не е чужденец, а свой, приет и при мафиотите, и при бедняците. Преодолял болките от първата книга, загубите на приятели, които разкъсваха сърцето му пак и пак, битките, които понякога печелеше, понякога губеше. Лин броди по своите улици, върти си далаверите, които в Индия са същностна част от живота на всички, намерил е най-близкото подобие на любов, след като истинската му се е омъжила за друг. Нищо вече не е същото – и все пак всичко си тече нормално. До момента, в който войната между престъпните групировки, която витае във въздуха, не избухва, Лин е ударен в сърцето точно когато най-малко очаква, близките му до един са в опасност, а Клара, любовта… тя пак се завръща, сякаш никога не си е отивала. В планината го очаква мъдростта, а в града – смъртта. И яхнал своя мотор, той търси своето място в свят, който е освирепял и жадува кръв. И ще си я получи.

Гледах я – красива, здрава, свила се на кравай като спяща котка. Опитах се да измисля как ли би могла да изглежда представата ѝ за любовта и доколко се различава от моята.
Легнах до нея и наместих тялото си в контурите на нейния сън. Докато спеше, пръстите на краката ѝ несъзнателно застъпиха моите. И по-честно от разума, спящото ми тяло прегъна колене, притисна се към затворената врата на гърба ѝ и зачука по нея с юмрука на молещото се за обич мое сърце.

   Толкова е захаросано това продължение на „Шантарам“, че ми загорча. Не че не я прочетох с удоволствие и лекота, тече си, както и първата, а събития и приключения следват едно след друго. Но са тежко омешани с красиво звучащи баналности, идеални за дълбокомислени фейсбук статуси, с едни пространни сцени на обяснения на духовно-философско-физична тематика, но най-лошото е, че главният герой, който в първата част бе толкова пълнокръвен и грешен, тук е превърнат в скопен светец.

    Лин винаги постъпва правилно, винаги е благороден, винаги е готов с остроумна реплика, дори когато го пребиват. Доядя ме по едно време, изпитвах огромно желание Робърт да му позволи да бъде човек, да сгреши, да се счупи, да нарани, да вземе своето си насила, а не да чака търпеливо и пасивно – като сакат просяк. Не би. Сякаш очевидният опит да бъде повторена дословно рецептата от първата книга е съчетан с пълно разреждане на всичко по-люто, за да бъде лека и достъпна за всички приготвената напитка – чак до предупреждението от последната страница, в която авторът заявява, че с начина си на живот героите му вредят сами на себе си! Каква страхливост и противна политкоректност 🙁 Все едно Томас Харис да сложи бележка, че канибализмът не е питателен начин на хранене.

   И последните петдесет страници е трябвало да бъдат изрязани и изхвърлени в кошчето. Внимателното поставяне на всяко нещо на мястото му, събиране на всичко разпиляно, развързването на всеки възел, превързването на всяка рана – такъв внимателно нагласен щастлив край, тая фалшива мелодия отива на знайните автори на клонирани любовни романи, а не на автора на „Шантарам“, по дяволите. Къде отива непосредствеността на Индия, нейната хаотичност, суматохата по улиците, екзотичната ѝ невъзможност и пълната дисхармония със Запада, ако я опитомиш така?

   Не съжалявам, че прочетох „Сянката на планината“, тя премного прилича на първата част в дребните детайли от живота в Индия, има прекрасни сцени, примерно на трите семейства от различни вери, обединили се да търсят зазидано в стените съкровище, и покрай това дирене скрепили живота си и открили колко им е добре заедно. Но всички тези колоритни истории са вмъкнати в къси глави, завършващи почти до една със задължителни абзаци с романтични бръщолевения, почти проповеди за любовта, смелостта, щастието и и прочие емоционален пълнеж, който се предоставя наготово, за директна консумация, без да бъде прокаран чрез сюжета през ума и сърцето на читателя.

   Иска ми се да вярвам, че Грегъри Дейвид Робъртс ще пише още и ще напусне този терен, на който показа, че може и най-доброто, и най-лошото. Оставам със силна препоръка за „Шантарам“.