Исках последното ревю за 2011 г. да бъде на специална книга, а няма друга като “Сянката на вятъра” за мен. Снощи пък имах среща с една близка приятелка, живееща в Милано, и не много изненадващо се оказа, че и тя обожава Сафон и го чете на италиански, а сега иска “Играта на ангела” на български, за да му се наслади напълно.
Обичам “Сянката на вятъра” както никоя досега, незнайно защо точно, но какво ли е винаги ясно в този живот? Това е романът, който съм препоръчвал най-много в живота си, за мен това е сред най-добрите романи, писани някога изобщо. Сафон е магьосник на словото и нищо по-малко, нищо че подобни думи се поизтъркват от фриволната употреба на продавачи на книги, това най-противно ми определение за хора, които считат книгата за стока, а не преживяване.
Тази година няма да правя сумарна класация на прочетенетото, след като вече направих две – за първата половина на годината и цялостна за двугодишния период на съществуване на Книголандия. Написах една пространна статия за книгоиздаването у нас, незагубила своята актуалност, книговодител за отминалия панаир, както и текст с равносметката от него.
Беше прекрасна година, до голяма степен заради всички вас и особено на Алекс Кръстев, с който продължаваме прекрасния проект за книжарницата на добрите книги: , която в последния месец на годината доказа, че е завоювала място на книжния пазар със своята уникалност. Гордея се с блога и книжарницата, с всичко, което правя в “Изток-Запад”, гордея се, че имам толкова много книжни хора около мен, реално или виртуално. Благодаря ви.
А сега ви оставям с новия ми поглед за една велика книга, която ще бъде препрочитана отново и отново:
Когато през август 2010 г. прочетох за първи път “Сянката на вятъра”, аз буквално потънах в нея. Удавих се в страниците, исках да отложа стигането на дъното, но не можех и стръвно изчитах страница след страница. За да достигна края в миг и да затворя книгата в сърцето си, да я запечатам завинаги, една от малкото книги, които съм допуснал там безвъзвратно.
Сега бе различно. Знаех че тази среща ще дойде отново, бе неизбежно, колкото и да нямам време да препрочитам. Но Сафон си беше запазил нова среща с мен от мига, в който затворих книгата предния път. И знаех, че сега ще се насладя на цялото потъване, ще изследвам всяко разклонение, ще търся знаците, които водят към магията на тези страници. Четох книгата поне двойно по-дълго, отколкото предния път. Връщах се, препрочитах,оставях я, визуализирах сцени и лица, претворявах в себе си ритъма на думите и събитията. Слях се с ритъма на Сафон (и прекрасната Светла Христова) и се оставих да ме носят по своето течение, ако и то да затъва в каналите на ужаса понякога.
Жулиан и Пенелопе. Даниел и Беатрис. Две двойки, отделени от времето, но събрани от писеца на една уж легендарна писалка и последния екземпляр на един роман, загробен в Гробището на забравените книги. Дяволът преследва този роман и убива всеки, който има нещо общо с него и неговия автор. “Сянката на вятъра” трябва да бъде изличена от лицето на земята, а с нея и цялата прокълната демонична история, първопричината за нейното написване. Книга, зачената с кръвта на младенец.
Лабиринти се стелят сред тези страници. Обгърнати в мъгли, героите едва-що виждат промеждутъци тук таме и следват неясните кървави следи, превърнали се в мастилени знаци. Те са разпростряни из вълшебната книжарница на Семпере и неговия млад син Даниел, из къщите на богаташката фамилия Алдая, в манастир, старчески дом, дори в бордея на един необикновен просяк. Времето не може да заличи тези следи, нищо не може да ги заличи. И колкото и да са невидими, също както сянката на вятъра, толкова и са реални и протягат пипала към настоящето на тези, които ги търсят. А в пипалата има клечки кибрит и аромат на жертвено аутодафе в името на забранена любов…
Над тази Барселона слънце не изгрява. И по-добре.
