Животът не е нито игра, нито състезание, иначе щеше да има печеливши.
Още една малка книжка-притча излезе от Ерик-Еманюел Шмит, този неподражаем драматичен хуморист. „Сумистът, който не можеше да надебелее“ е точно това, което заглавието обещава – историята на момче, което преследва мечтата си – да стане сумо борец, което минава през неминуемите солидни килограми – и трябва да се бори със себе си, за да я постигне.
– Ами… аз… мисля, че… всъщност… понеже аз…
– Джун, това, което казваш, не е по-добро от тишината, тъй че замълчи.
„Виждам те с голям корем“, подвиква редовно един старец на хърбав нехранимайко, продаващ леконравни фоторомани на оживено кръстовище, а той му отвръща с обиди и го гони надалеч. До деня, в който нещата се обръщат под напора на обстоятелствата и кльощавото момче не се оказва в школата за сумо борци, собственост на същия този старец и не започва да изучава традиционния японски спорт. На малкото странички на книжката Шмит описва непораснало дете, фиксирано в своето минало, а оковите падат една по една под мъдрото наставление на учителя си, който го въвежда в дзен. Там някъде среща и момичето на мечтите си, и печели първия си двубой след безброй загуби… но най-вече открива себе си, разбира се.
– Момичетата за такива работи ли мислят?
– За много неща мислят, скъпа ми купчино мускули с дребничък мозък, на момичетата им се налага да разсъждават за двама.
Както във всички книги от този тип, и в „Сумистът, който не можеше да надебелее“ героите са по-скоро схематични, подчинени на Идеята на автора, който ги използва, за да опише нещо, в случая как човек може да намери покой в постулатите на дзен. Учителят е по шаблон всезнаещ и мъдър, всяка негова дума е на място и води до отключване на важна мисъл в ученика, а той, от своя страна, се оставя да бъде носен по това течение с ясното съзнание, че така е най-добре за него. Допаднаха ми кръговратът в романа и хитроумният завършек – очакван, но и точно затова нужен. Знаете как е – понякога баналното постигане на щастието е като заклинание, който литературата обещава от първите си страници и е длъжна да реализира. Игривият маниер на разказване на Ерик-Еманюел Шмит събужда усмивки често, почти няма тъга по тия страници, дори героят му да има трагедии в миналото, които го спъват в настоящето. Може би писмата на неграмотната майка бяха най-хубавият елемент в цялата книга.
Защото трябва да уточня, че по онова време страдах от алергия. Бях развил непоносимост към целия свят. Включително към себе си. Увлекателен обект за наблюдение от страна на медицината, ако тя беше благоволила да ми обърне внимание: развивах някаква вселенска алергия. Нищо не ме привличаше, всичко предизвикваше у мен отвращение, от живота получавах сърбежи, въздухът, който дишах, оплиташе нервите ми в кълбо, от гледките наоколо ми идеше да си пръсна мозъка в някоя стена, гадеше ми се, докато наблюдавах човешките същества, от разговорите с тях кожата ми се покриваше с екземи, от близостта с грозотата им ме втрисаше, общуването ме задушаваше, и дори само при мисълта да ги докосна бях в състояние да припадна.
