Тайната история на шепа Икаровци

Надявам се, че сте готови да напуснем реалния свят и да навлезем в света на възвишеното?

Прочетох „Щиглецът“ преди единайсет, а „Малкият приятел“ – преди девет години, и през всичкото това време в главата ми „Тайната история“ нарастваше като очакване, като предвкусване за нещо изключително, навярно поразително, може би отчасти и заради мистичната аура, която се носи около Дона Тарт и която я позиционира като една от най-интересните съвременни писателки, редом с Джонатан Франзен и Дейвид Мичъл, да речем. Но сега, като си препрочетох ревютата за предните две книги, не разбрах отде е дошло в мен това нарастващо очакване, сякаш сам си бях заложил капан, който нямаше как да не щракне. Издаден през доста далечната 1992 г., когато Тарт е още в двайсетте си години, това е високоинтелектуален роман, насочен към аудитория с поне някаква форма на класическo образование, която може да се постави в обувките на героите и дори да приеме събитията не като трагична драма, а може би като някакъв вид сатира на диренето на чистия разум, който в крайна сметка винаги се оказва подчинен на толкова субективните емоции и дори низки, но несломими инстинкти.

Защото, ако съвременният ум е капризен и непоследователен, класическият ум е точен, непоколебим и неумолим.

Това е роман за въвеждане на един обикновен човек в необикновеното, или възвишеното, както гласи цитатът, с който започва този текст, но и още от началото знаем, че този му полет към висините неизбежно ще го отведе до падението, до престъплението, с което изобщо начева книгата и с което всички маски изначално са свалени: „Осъзнах обаче, че през всичките тези години, колкото и да съм се преструвал, че съм някъде другаде, никога не съм напускал онова място: там горе на върха, край калните коловози в покаралата трева, където небето бе притъмняло над тръпнещите ябълкови цветове, а из въздуха се носеше пронизващия мирис на снега, който щеше да падне вечерта.“ Там, сред тази красива поетична картина, се е случило наглед немислимото – и стотиците страници след това всъщност ще обусловят защо това немислимо се превръща фактически в неизбежно.

Ричард идва от семейство със скромни очаквания, но едно фатално решение – да се прехвърли да учи английска литература, се превръща в „ход, който дори и на мен се струваше обречен, достоен за цар Пир“. Решен да следва своите смели мечти, подплатени с някак неочаквани способности за академични постижения, той успява да се запише в елитен колеж, в сърцето на който се крие още по-елитна възможност. Там се крие от света (по трагикомични причини, които се изясняват в движение) един изключителен преподавател, Джулиан Мороу (който по-късно ще бъде определен като „бог“ от един от учениците си), според когото „голямото разнообразие от преподаватели е пагубно и объркващо за младия ум“ и който нарича своето преподаване „един от най-великолепните видове игра.“ Почти идентифицирал се с древногръцките философи, той си подбира малка група елитни ученици („Всички те ми се струваха напълно недостижими“, както споделя Ричард) и ги повежда в своята игра, която изключва всичко друго на света. Игра на минало, на идеи, на потапяне в една различна реалност – и докато четях множеството страници, посветени на предполагаемото възкресение на древността, все се сещах за един чудесен цитат от „Облакът Кукуландия“ на Антъни Доер: “От всички налудничави неща, които вършим ние, хората, казал му е веднъж Рекс, надали има по-смирено, по-благородно занимание от опита да превеждаш от мърт­ви езици. Нямаме представа как е звучал говорът на древ­ните гърци; едва съумяваме да съпоставим техните думи с нашите; от самото начало сме обречени на провал. Ала самият ни опит, уточнил е Рекс, да примъкнем нещо през реката от сумрака на историята в нашето време, на нашия език, това е най-доброто сред всички безумни начинания.“

„Най-доброто сред всички безумни начинания“ ми се струва като определение, което самата Дона Тарт би използвала охотно за този малък, затворен свят, в който навлиза Ричард, и срещата му с елитните ученици на Джулиан, всички до един идващи от богати семейства, презадоволени и с много странности, както и неизбежните тайни и търкания помежду си. „Никой от тях не беше ни най-малко заинтересуван от това, което се случваше по света“, ще установи с изненада той, преди да се предаде безропотно пред притегателния като песен на сирени зов да бъде част от тази… глутница: „Изненадах се колко лесно успяха да ме приобщят към тяхното циклично, византийско съществуване.“ Съществуване, в което той се чувства като в пашкул и някак очаква по самото стечение на обстоятелствата, че е част от това полутайно общество, да се превърне в някакво по-различно същество. И едва не загива, защото е предал на външни фактори инстинкта си за самосъхранение дори.

Не знам какво повече да кажа, освен че в онези дни самият живот изглеждаше вълшебен: паяжина от символи, съвпадения, предчувствия, поличби.

Голяма част от романа е посветена на отношенията в тази група, на хармонията или сблъсъците на техните характери и капризи, на сложната динамика между младежи, които имат очакването, че целият свят трябва да се подчини на волята им и че в материята, която изучават, се крият тайни, които, ако бъдат възкресени по удачен начин, могат да им разкрият дивни мистерии. В сърцевината на романа е стремежът да разбереш миналото, да го върнеш към живот, нещо, което можем да приемем, че беше движеща сила и в „Джурасик Парк“ на Майкъл Крайтън (о, какво профанно сравнение, нали?), но същевременно целият този благороден наглед порив е комбиниран с явен снобизъм, арогантност и дори хюбрис, как да изпуснем това така удачно определение. През очите на невинния до едно време Ричард всички това изглежда очарователно, смайващо, неудържимо притегателно (като наздравицата, която вдига Мороу: „Да живеем вечно.“) Но в крайна сметка самата Дона Тарт констатира, че: „Колкото по-рафиниран е човек, колото по-образован и потиснат е, толкова по-голяма нужда има да впрегне примитивните импулси, които с такава мъка укротява. В противен случай тези мощни и древни сили ще трупат и набират скорост, докато най-накрая отприщят яростта си. Пороят ще бъде много по-буен заради забавянето и нерядко ще придобие такава мощ, че напълно ще отнесе волята.“ И да, тя отнася твърдението си към изтъпленията на някои добре познати римски императори, но за мен тук дърпа и струните на душите на собствените си герои, които отчаяно се стремят да се убедят, че не са обикновени. И се провалят гръмко в това си стремление, като неизбежно стигаме до класическата постановка за престъплението и наказанието, така банални в същината си.

Смея да кажа, че сам аз се хващам, че се стремя да пиша по-сложно от обичайното за тази книга – такова влияние оказва, когато те впримчва в своята игра със сенките по стените на пещерата, а същинският свят се оказва ненужен. Но в „Тайната история“ всички претенции на героите се оказват неоснователни, те си остават пленници на капризните си „съвременни“ умове и не се доближават и на йота до онзи лелеян „класически“ ум, на който се осланят във въобразеното си превъзходство над околните. Мисля си, че можем лесно да посочим влиянието на този роман например върху „Вавилон: Тайна история“ на Р. Ф. Куанг и точно от нея ще отмъкна още един цитат, който може да се отнесе към романа на Тарт: „Езикът беше просто разлика. Хиляди различни начини за виждане, за действие в света. Не: хиляди светове в един. А преводът – необходимо, колкото и да беше напразно, усилие да се пътува между тях.“ И в крайна сметка ще призная, че тази книга може да говори по различен начин на всеки различен читател – и в това мога да видя нейната стойност отвъд моите лични възприятия за нея. Смирено и без претенции, че съм хванал и малка част от препратките, с които е осеяна книгата.