В мирно време в повечето тайни служби изпълняват прилично функциите си или поне не вредят особено, макар и персоналът им да е съставен от хора със средни способности. Започне ли обаче борба на национално оцеляване, налага се разузнаването да стане част от мозъка, който дава насока на военните усилия… В разузнавателните служби внезапно възниква нужда от бляскави таланти.
Трудно ми е да опиша колко мащабна книга е „Тайната война“ на Макс Хейстингс. В тези малко над 600 страници са събрани безброй истории, някои познати, други не, и е описана страна на Втората световна война, която често остава в сянка. Тайният фронт на борбата между шпиони, шифровчици и математици, партизани и специални части, секретни операции, надхитряния и коварни капани често привлича внимание, но то обикновено се плъзга по ръба на сензационното. А в тази книга е представена далеч по-реалната, много по-малко триумфалната, но в крайна сметка вярна картина на тази тайна война. И не може да се каже, че е особено бляскава – като всяка война в крайна сметка.
Събирането на разузнавателни данни е неизбежно свързано с излишни разходи. Прави ми впечатление колко много са офицерите от тайните служби, чието единствено постижение от командироването им в чужбина е, че са останали живи, и то на доста солена цена за техните работодатели, докато са събирали информация, която и в най-нищожна степен не е подпомогнала бойните действия. Може една хилядна част от един процент от материала, набавен от всички участници във Втората световна война от източници на разузнаването, е допринесла за промяна на изхода на битките. Тази частица обаче е толкова ценна, че на военните ръководства не им се свиди нито един човешки живот и нито една лира, рубла, долар или райхсмарка, похарчени за нейното осигуряване.
Основна част от книгата, а и от тайната война изобщо, е борбата за и срещу шифрите. Тя е тази, която привлича основното внимание покрай магичните думи „Енигма“, „Ултра“, „Колос“, „Лоренц“ „Блечли парк“, Тюринг, който дори ще бъде на новите британски банкноти – закъсняло признание към гения, който умря заради сексуалността си, въпреки че има по-голяма заслуга за победата над Германия от вероятно всички британски генерали взети заедно. Тук са новите институции, които се създават в Англия и отвъд Океана, и коренно различния начин, по който подхождат към задачите си. Тук са и нацистките, и японските тайни служби, щателно анализирани и дисекцирани до последното си звено. И те имат своите успехи, макар в крайна сметка да бледнеят пред пробивите на Съюзниците – Хайстингс търси и навярно открива причините, поради които това се случва. Специално внимание е обърнато на съветското разузнаване и митовете около него – но също и за безспорните му успехи.
Количеството информация, която стоварва Хейстингс, е необятно. Затова и на места книгата буксува, защото истината рядко е бляскава и приковаваща внимание като добре написания сценарий. И все пак имаше толкова много истории, които ми се искаше да препиша и разкажа, но е невъзможно. Затова и се ограничих до няколко от тези, които ме изненадаха и сумират малка част от мащаба на изследването на автор, който е пресял планини от сено, за да открие иглите. Хейстингс например подробно описва безбройните източници, които предупреждават Сталин, че предстои германска инвазия. Но той отказва да повярва на кой да е от тях. И това води до абсурдно безсмислено насилие:
Берия, който угоднически предусеща желанията на Стопанина, дава нареждане четирийсет сътрудници на НКВД, които са предали предупредителни сигнали за война, да бъдат „смлени на прах в трудовите лагери“. На 21 юни той пише на Сталин: „Отново настоявам да отзовем и накажем нашия посланик в Берлин, Деканозов, който постоянно ме бомбардира с „доклади“ за предполагаемите намерения на Хитлер да атакува СССР. Той съобщава, че тази атака ще започне утре… Но аз и моите хора, Йосиф Висарионович, твърдо сме запаметили вашето мъдро заключение. Хитлер няма да ни нападне през 1941 г.“
От другата страна на фронта не е по-различно:
В Япония, както и в нацистка Германия, е станало институционално правило оценките на разузнаването да не се взимат под внимание, когато противоречат на желания държавен курс. Многократно в периода между 1930 и 1945 г. стратегията се извращава, за да бъде в унисон с инстинктивните наклонности и амбиции на командващите вместо с действителните факти, сред които най-важните са американското икономическо превъзходство и опасната стратегическа ситуация на Германия.
Но това не значи да идеализираме разузнаванията на Съюзниците, разбира се:
Като цяло настоящата книга застъпва тезата, че разликата между разузнаванията на Западните съюзници и тези на Оста по време на войната е, че първите се стремят към честност и обективност, макар и невинаги успешно. Що се отнася до войната във въздуха обаче, този принцип е нарушен. Старшите офицери от британските и американските ВВС са до такава степен обсебени от решимост да докажат, че стратегическите въздушни бомбардировки могат да спечелят войната, че историята на разузнавателните отдели на бомбардировъчните командвания показва институционализиране на фантазиите от типа, който е по-характерен за германския и японския генералитет.
Вниманието, което Хейстингс отделя на „Блечли парк“, гениите, които работят там, и как пробиват германските шифри и продължение на години както четат секретните съобщения, така и прикриват всячески тези си възможности (понякога с цената на човешки жертви), е огромно. Десетки и стотици отдадени млади хора, работещи при мизерни условия и при минимално заплащане, правят истински чудеса и наистина дават реален принос за войната – но пътят, който изминават, е всичко друго, но не и лек, и заслужава внимание.
„Блечли“ преживява един финален тревожен епизод: през 1944 г. Луфтвафе, чийто радиообмен е бил най-лесният за дешифриране през цялото време от 1940 г., въвежда в своите машини „Енигма“ нов отражател с променливо опроводняване… Нововъведението на Луфтвафе демонстрира, че германците биха могли във всеки етап от войната с минимални промени в „Енигма“ и начина на работа с нея да направят своите шифрограми неподатливи на разчитане от Съюзниците. Цяло чудо е, че така и не се заемат с това.
Вън от познатите шпиони като Зорге, трябва да се отбележи изрично успехът на съветския агент Александър Демянов. Той имитира дезертьорство, като през декември 1941 г. слага ските и пресича фронтовата линия, което му докарва симулация на екзекуция и доближаване на косъм от разстрела, защото историята му е трудна за вярване. Скоро обаче е вербуван от Абвера и през февруари 1942 г. е спуснат от самолет зад фронтовата линия близо до Москва. Неговите помощници са скоро заловени, след като той ги предава на НКВД, без това да наруши вярата на германците в него. И се започва фантастична игра, в която Демянов подава огромни количества информция, включително много ключови реални данни, които костват жертви на руснаците. Всичко в името на това да го използват по-дълго за по-важни дезинформации. И успяват, Абверът е тотално надхитрен и до края на войната и десетилетия след нея не осъзнават, че той е двоен агент. Според Павел Судоплатов по заръка на Сталин и без знанието на Жуков Демянов издава на германците подробности за операция „Марс“, която струва 70 000 жертви от съветска страна – всичко с цел да се отклонят германски сили от решаващата операция „Уран“ при Сталинград. Всички обемисти доклади на Демянов до днес се пазят в германския военен архив във Фрайбург, посочва Хейстингс.
Друг важен агент, макар и по неволя, е барон Хироши Ошима, японски посланик в Берлин. Шифърът „Пурпур“, който той използва, за да предава на своето правителство обилна информация от срещите си с нацистката върхушка, е пробит отдавна, и всичките му писания са дословно четени в Англия и САЩ и използвани по предназначение. Хейстингс пише: „Той изпраща до Токио седемстотин и пет депеши през 1941 г., сто през 1942 г., четиристотин през 1943 г., шестотин през 1944 г. и триста през последните месеци от войната, като някои от тях са доста обемисти, и всичките са прочетени от Съюзниците в срок до около седмица след изпращането им.“ Историята на Ошима е наистина трагикомична и заслужава да бъде прочетена – той е един от неволните герои на войната срещу Германия.
И като съм започнал с гафовете, ето и още един изумителен от другата страна. Посланикът на Британия в Турция сър Хю Начбул-Хюджсън има трагични умения в подбора на персонал. През 1943-1944 г. той наема камериера Андреа Марович, който продава негови тайни на германците. След като все пак британците се усещат и го карат да го уволни, посланикът го прави с явно нежелание поради трудност с намирането на подходящ заместник. Но и в това успява, след като назначава Елиас Базна, който прави копия на ключовете му и докато Хюджсън свири на своя роял, той свободно фотографира най-важните документи, пазени в спалнята. А по-късно се оказва, че още през 1941 г. са крадени документи от сейфа на посолството, но това е било покрито! Хейстингс обобщава така: „Просто не е за вярване, че британски посланик във важна неутрална столица може да остави работните си документи в ръцете на новоназначен югославски камериер – а всъщност на цели трима подред, ако се знае цялата история. Последвалото замитане под килима с цел да се спаси от позор старият итънски състудент на Антъни Идън е в най-лошите традиции на британския елит.“
Хейстингс се спира обширно на партизанските движения, но това в България липсва – навярно неговата дейност не е достатъчна за отбелязване. Но казва нещо, което важи с пълна сила и за събитията у нас:
Известно е, че в много държави оръжията, осигурени на Съпротивата от Съюзниците, са използвани по-интензивно за отстояване на фракционни интереси – предимно комунистически – след освобождението, отколкото за борба с Оста по време на окупацията.
Ето какво обобщение за Абвера прави авторът:
Фундаменталният урок от историята на Абвера е, че демократичните страни имат по-добри разузнавания от диктатурите, включетелно и от тези на Сталин, защото са наясно с ценностите на истината, на обективната оценка на фактите – не като добродетел, а като оръжие за война. Нещо повече, малцина от потенциалните агенти на Абверса от каквато и да е националност са мотивирани да служат на Хитлер от идеологически ентусиазъм: в началото на войната те го правят, защото очакват Германия да победи. Щом тази вяра рухва, което се случва от 1942 г. нататък, става неприемливо за всеки интелигентен човек, разполагащ с избор, да прегърне нацистката кауза. Достъпна за вербуване остава само човешката шлака.
В края на книгата има и интересна информация, която противоречи на общата картина на съюзническите отношения. Американците са настроени твърдо антиколониално и са враждебни към намеренията на своите съюзници да съхранят своите отвъдморски активи. Това стига до крайност в Индокитай, където французите, подкрепяни от британците, искат да си възвърнат контрола върху колонията. Хейстингс пише: „Сблъсъкът достига своя символичен надир през нощта на 23 януари 1945 г., когато нощни изтребители Р-61 „Блек Уидоу“ от 14-а въздушна армия на САЩ, изглежда, свалят два самолета „Либерейтър“ на кралските ВВС, превозващи френски агенти за Индокитай, при което всички хора на борда загиват… Чърчил мъдро решава да избегне пряката конфронтация с Рузвелт по този въпрос и британското разследване за загубата на двата „Либърейтъра“ е прекратено“.
Тук ще спра, защото мога да продължа с часове. „Тайната война“ е истинска съкровищница за търпеливия читател, но е добре той да е запознат с основните събития и като цяло хронологията на войната. Или примерно да е чел шесттомните мемоари на Чърчил за нея, „Възход и падение на Третия райх“ на Уилям Шайрър и още куп книги в областта. Макс Хейстингс е наистина изключителен изследовател и силно се надявам на български да видим и не по-малко мащабната му книга за Виетнам.
