Хулио Кортасар дълбае душевните глъбини в „Тайните оръжия“

    Първата среща с Хулио Кортасар е като първа среща с мечтано момиче, което съзнаваш, че нито можеш някога да разбереш, нито можеш някога да имаш изцяло. Просто природите ви са различни и няма как да има сливане помежду ви. Но това не пречи да я имаш тук, сега, за кратко и не съвсем истински, но пък страстно и възжелано, с лека болка отвътре и трепет в слабините.

   Пет разказа, повечето прочетени в безвремието на пътя между Варна и София. Пет разказа, в които Кортасар просто те поглъща – и демонстрира дяволско умение да те вкарва в действието още с първите изречения. Четеш, спираш, връщаш се, препрочиташ, поглеждаш слънцето, свеждаш поглед, разказът е друг – думите са същите, усещането в миг се е променило, изменчиво като струя вода от чешмата в ден на пек. „Тайните оръжия“ с лекота надмогва преградите на морала, на предразсъдъците, на традиционните ценности, каквото и да значи точно последната безумна фраза, която в различни времена има толкова различно съдържание, и повежда на разходка из човешките емоции по начин, който съм срещал само при любимите Маркес и Ромен Гари. Но тук драмата е по-мощна, героите – по-безнадеждно оплетени в живота и емоциите си, събитията – водещи до предопределения си край, който не е щастлив. Правдивостта се преплита с обреченост и с последните щрихи на всеки разказ Кортасар щрихова тъжна, никотиново-алкохолна нега, която никой изгрев не може да изпари.

    „Писма от мама“ е смазваща психологическа драма за двама някога влюбени, нарушили всички семейни ценности, избягали далеч, но, без да щат, пренесли със себе си още един човек, физически мъртъв, но стоящ с тях на масата, лежащ с тях в леглото, присъстващ постоянно в мислите. Името му не се споменава, той уж вече не съществува. Докато в писмата от мама не става ясно, че идва скоро… Кортасар оставя толкова празнини в това повествование, но умът с лекота си ги попълва и разказът е цялостен – чак до последните помитащи редове.

    „Добрите услуги“ проследява психологическата драма на бедна старица, която попада в абсурдна компания от висшето модно общество – и от гледачка на разглезени кучета тя стига до ролята на майка на покойник, която се оплита като пиле в кълчища в задачата си и болката ѝ става от истинска по-истинска. Смях и тъга се смесват постоянно, като дим от две цигари, и не могат да бъдат отделени.

Беше тънка и стройна, две несправедливи думи, за да се каже каква беше тя, и носеше кожено палто – почти черно, почти дълго, почти красиво. Целият сутрешен вятър бе минал през русата ѝ коса, напомняща нейното бяло и мрачно лице – две несправедливи думи, – и поставяше света изправен и ужасно самотен пред нейните черни очи, нейните очи, които се нахвърляха върху нещата като два орела, два повея от зелена тиня.

    „Лигите на дявола“ е фотографски разказ, в който съвършеният момент за перфектната снимка се превръща в пространен разказ за жени, мъже, любов назаем и срещу пари, а по небето облак след облак след облак.

    Най-дългият разказ в сборника – „Преследвачът“ – е и най-сложният и драматичен от всичките, макар да признавам, че ме остави малко дистанциран. Проследява се падението на един гениален саксофонист, който не може да оправи с вътрешните си демони, камо ли с хората около себе си. Кортасар прекрасно илюстрира невъзможността да разбереш човек, който е далеч от човешкото, който открива бога и себе си само в музиката си и в таланта си, във вакханалията на импровизацията.

    Далият име на сборника „Тайните оръжия“ остана комай единственият разказ, който не ми допадна, просто не можах да вляза в сложната любовна драма между двама души, които не могат да споделят миналото си, следователно и настоящето не е подвластно на желанието им да са заедно.

    От цялата тая амалгама усещането е тъжно и горестно, но пречистващо. Хулио Кортасар надниква в дълбините на душата, откъдето се зъбят истинските ни същности, които рядко се припокриват с благовидните овчи кожи върху ни. Изваждайки това на показ, той пише помитащи редове, които впримчват в себе си и не можеш да се откъснеш. Хипнотичната му омая налага да четеш още и още, темпото ту рязко полита, ту рязко стихва при решение на конфликт – и пак продължаваш напред, а след края на коя да е история тя си остава в теб, защото, както става ясно, дори смъртта не е е краят.