Обратно в света на Дейвид Далглиш, където са минали цели пет години от оная безумна нощ, с която завърши „Танц с плащове“, но кръвта не е спирала да се лее. Авторът хич не си поплюва и директно запраща „Танц с остриета“ в същата посока като първата част – светкавично действие, малцина герои, които са с една идея по-задълбочени, както и нови гилдийни войни, които отново за кратко време отвеждат до поредна вълна от чудовищно насилие.
В ревюто си за първата част вече ви описах балканизирания свят на Далглиш, който не е особено променен, макар че в този том авторът мръдва и малко встрани, за да се занимае с трафик на злато, отвличане на деца и други такива забавни неща, придружени с изобилие от насилие и смърт. Както и в предния том, хора си мрат непрестанно, сякаш има неизчерпаем ресурс от тях – Далглиш не държи много сметка да ни запознава със същността и човешкия ресурс, който различните гилдии притежават, а това би било хубаво.
Основният причинител на смърт е Хаерн, някогашният обещаващ и изпълнителен Арон, който се е озлобил срещу всички гилдии, включая бащината му, и се стреми всячески да ги обезкървява. Въведени са няколко нови герои, всички до един изключителни убийци, но тук Далглиш определено издиша, директно ги вмъква в действието и хич и не помисля да ги опише кои са, отде идат и защо са станали това, което са, само тук-таме пестеливо мята по някоя дума. Надявам се в третата част това да се промени, да придобият плът, евентуално някаква връзка с основната линия да се появи, да имат мотивация да направят нещо различно от целенасоченото избиване на колкото се може повече хора.
Няма да ви описвам какво се случва, та пак се стига до проливане на реки от кръв по градските улици. Определено за мен „Танц с остриета„ е по-слаба от първата част, сама по себе си тя стои като кръпка между двата края на трилогията – липсва обогатяване на героите, липсва и реално развитие на действието вън от чистата касапница. Основни герои от първата част – като Трен, лидерът на Паяковата гилдия – липсват на практика. Съвсем малко са доразвити другите интересни герои от първата част (малцината, които оцеляха, де), но пък липсата на досадна любовна линия, изключая малки податки в тая посока, си е направо свеж полъх.
Скоро ще дам шанс и на третата част – „Танц с огледала“, – пък дано Далглиш оправдае очакването, което първата част създаде.
От същия автор
От същите жанрове
