Панаирът на книгата в НДК е само на седмица разстояние, а след миналата година това веднага ми носи аромат на малиновото вино, което се лееше на фентъзи-щанда на „MBG Books“. Признавам си без бой, много си ги обичам тия хора, имат чудесни хрумки и се забавляват искрено – а, сериозному, те са единственото издателство у нас, което си позволява да издава цели поредици за кратко време, в някои случаи дори наведнъж, както е в случая с трилогията „Танцът на сянката“ на Дейвид Далглиш. Четеше ми се нещо леко и те ми пратиха първата част – „Танц с плащове“ – с обещанието, че е кърваво и зло като при Мартин и Абъркромби, защото чисто приключенските фентъзита хич не са ми по вкуса.
Трен Фелхорн е създател на Паяковата гилдия, криминално сдружение, което като раково образувание се опитва да се разпростре и да унищожи продължилата векове доминация на Трифектата, обединение на богатите. Той иска подчини другите гилдии и да използва обединената им мощ, но това не е леко начинание. В град, обладан от страх, в който монархическата институция е само параван, може да се случи всичко, а основно – да се лее непрестанно кръв.
Главен герой всъщност е синът на Трен – Арон, – безмилостно и умно хлапе, което още на първите страници безстрашно убива мекушавия си брат (всъщност това ме насърчи да чета книгата изобщо, нещо страховито в началото, както убийствата в банката в „Стоманеното сърце“ на Сандерсън). Той се проваля в първата си сериозна мисия, когато трябва да убие дъщерята на уличен проповедник, и, както си е редно, там се завързва и любовна интрига. Но основното действие си тече по линия на гилдийните войни, особено от гледната точка на членовете на една по-малка, която е поставена под угрозата от пълно подчинение или изтриване от лицето на земята, както и на героиня, която трябва да се изправи срещу баща си в името на своята любов… само за да осъзнае колко пагубно и измамно може да е това чувство.
Книгата не блести с особена оригиналност, но е ударна, бърза и добре написана. Напомни ми на шедьоврите на Скот Линч „Лъжите на Локи Ламора“ и “Червени морета под червени небета” (дано и третата част – „Републиката на крадците“ – бъде скоро преведена на български). Магията е малко, но използвана на място, и не дразни. В началото няколкото линии на действие изглеждат самостойни, но скоро започват да се преплитат, а наистина ми хареса, че Далглиш не спазва традиционните правила на жанра, а със замах променя посоката на действието, така че изненадата е винаги зад ъгъла. Нямаше лигави превъзнасяния, а това е само плюс за книгата, особено при наличието и на три странни героини, красиви, как инак, но обречени на смъртта и на своя занаят – да я сеят.
В крайна сметка „Танц с плащове“ наистина ми допадна и през празниците ще гледам да прочета и другите две книги от трилогията.
От същия автор
От същия жанр
