Един ден в Аушвиц разказах на друг затворник една толкова смешна история, че той си умря от смях.
Вероятно е единственият евреин, умрял от смях в Аушвиц.
В любимата ми книга на Ромен Гари, „Лиричните клоуни“, той пише – „…когато човек е изправен пред атомната бомба, да избухнеш в смях не е лош начин да избухнеш“, който почти дословно се повтаря и тук, в този силно политически и още повече откровено налудничав роман. Защото „Танцът на Чингис Коен“ е роман гротеска, който успява чрез трагикомедията да осмисли и най-абсурдната жестокост, и да осмее опитите за лековато изкупление. Книгата излиза през 1967 г., двайсетина година са минали от края на Втората световна война, Германия търси начини да изтрие миналото си и не успява – а успоредно с това доскорошният освободител САЩ се бори с расовата сегрегация в задния си двор, докато налага своето разбиране за световна справедливост в уж далечен Виетнам.
Щом има масови жертви без ясен мотив, значи зад това стои някаква доктрина, идеология, вероятно някакво държавническо основание…. Човек не убива систематично без система.
Ромен Гари заема двойнствена и много несигурна позиция, като избира да разказва през очите на Чингис Коен, комик, който се е превърнал в безплътен призрак, „дибук“ от еврейските предания. Той е видим единствено за своя убиец – някогашен есесовец, когото Коен нарича с обич и привързаност Шацхен. Германецът е официално денафициран и работи като полицейски комисар в Лихт, а тъкмо се е сблъскал с най-големия кошмар в следвоенната си кариера – сериен убиец, чиито десетки жертви до една са мъже, открити без панталони и с блажени усмивки на лице.
Знам например, че моят приятел Шац толкова силно желае да се отърве от мен, че дори е правил опит за самоубийство. Иска да ме погуби. Винаги се боя да не би да се обеси или да отвори газта в пристъп на антисемитизъм.
Но това не е криминален роман. Чингис Коен е многолик образ, който събира в себе си и митологични персонажи, и всяка една жертва на насилие. Гари използва убиеца и неговата жертва, за да покаже дълбоката рана в германската нация, която не бива да зараства, не и толкова скоро, когато палачите са още живи. Той пародира и се подиграва безжалостно на страмлението към изкупление, към показните жестове на разкаяние, на опитите за самоубеждаване, че годините 1933-1945 г. са отклонение от нормата – и че всеки просто е спазвал заповеди и всъщност е невинен.
При всички случаи, ако смъртта не съществуваше, хората щяха да измислят нещо още по-отвратително.
А сетне Гари въвежда и изкусителния образ на абсолютната жена, която всеки мъж мечтае да обладае – дори под заплахата да погине в мига на абсолютното си щастие. В абсолютно литературно изстъпление Гари гради камерна пиеса на абсурда, в която врят и бълбукат фройдистките съзнателни и несъзнателни мотиви, Смъртта в мъжки образ има дейно участие, а темата за задоволяването на желанието заема централно място и в сексуален, и в психологически смисъл. С неподражаема ирония французинът изобличава германската аристокрация, която в страстната си любов към германския Идеал не забелязва труповете, в които гази години наред, а след това се спуска стръвно и върху расизма като приемано за нормално алтернативно лице на осъждания и обявен за неприемлив антисемитизъм.
Нашата стара юдео-християнска църква вероятно е успяла да покръсти самият Господ и да го отврати от Тялото и неговите нужди.
„Танцът на Чингис Коен“ е сложен и самосъзерцателен роман, който започва като абсурдна черна комедия, преминава през дълбока психологическа драма и приключва с политическа сатира, която свързва най-грозните черти на човешките действия в общ възел от омраза – към другия и към самия себе си, отразен в него като в огледало. Простичка, разбираема и неизкоренима.
Текстът бе и публикуван първо в сп. “Дива”.
