Какво друго беше танцуването на танго по стария маниер, далеч от салоните и етикета, ако не пълно, покорно отдаване на жената? Едно разпалване на стари инстинкти, ритуални, изгарящи желания, обещания на кожата и плътта през мимолетните мигове, изпълнени с музика и прелъстяване. Тангото на Старата гвардия.
Танго, политика, шах. И любов, разточително количество объркваща любов, минаваща през драматични пикове и спадове, гарнирана с толкова много еротика, витаеща далеч преди първата целувка, преди първото интимно докосване, преди първия акт на взаимна наслада. В „Тангото на Старата гвардия“ Артуро Перес-Реверте прави майсторско показно как се създава чувствена интрига за едва няколко десетки страници – на пътуващ през океана параход, където красива богаташка попада в ръцете на виртуозния танцьор Макс (не, не си представяйте Патрик Суейзи, моля ви). Красив, изискан, несравнимо обаятелен, той крие зад съвършените си маниери мизерно минало и амбиции за по-добро бъдеще, което включва елегантно преразпределяне на материалните блага от богатите към бедните, по възможност без да бъде хванат. И макар в Меча да го привлича скъпата ѝ огърлица, то в крайна сметка откраднат ще бъде целият му живот.
С Артуро Перес-Реверте имахме вече няколко срещи – литературната мистификация „Деветата порта“, милитаристичната „Обсадата“, шахматно-художествената „Фламандския майстор“. Но не бях подготвен за „Тангото на Старата гвардия“. И макар на едно ниво да съзнавам, че книгата е написана по един винтидж маниер с всички клишета, точно така, че да се хареса, това не попречи да потъна в обаянието ѝ и да се оставя на испанеца да ме води така, както е преценил. Това е далеч по-интересна шпионска история от „Недосегаемият“ на Банвил, а ми се струва и опозиция на „Любов по време на холера“ – ако Маркесовата обещава, че обичайки всеотдайно цял живот, ще получиш щастието, то в „Тангото…“ тая всеотдайна любов я има, но от нея не произтича нищо, освен три срещи, толкова различни и все пак толкова еднакви.
Беше се хванала за ръката му по същия начин, както преди двадесет и девет години, през нощта, когато бяха в „Ловуващи лъвове“, в Ница.
– Това ме ласкае – добавя тя. – Да те виждам как възкръсваш заради мен.
Хваща едната му ръка и я поставя нежно върху устните си. Приятно дихание. В гласа ѝ се долавя усмивка.
– Да се опитам да те погледна отново така, както те гледах някога.
Перес-Реверте видимо се забавлява в тая книга – сипва щедро ретро-романтика от периода между войната, използва класическото клише за богатата омъжена красавица, която среща чаровния беден негодник, който разбужда страстта в нея. Тази основа е усложнена от съпруга на Меча, прочут композитор, който иска да напише най-великото танго, и който дири отдушник на тъмните си страсти, покварявайки съвършената си съпруга. Всъщност точно това съвършенство на главната героиня в крайна сметка според мен е слабостта на книгата, тя не се промени от началото до края, винаги там, винаги като символ, дори пораженията на времето да бяха признавани от Реверте, той постоянно я поглеждаше през очите на Макс и… старостта се отдръпваше победена. Самият Макс, от друга страна, е пластилин в ръцете на испанеца – животът му бива разкрит плавно и щателно, с постоянно наслагващи се щрихи, които допълват още и още от чертите на лицето и характера му. И ако в един момент става почти Джеймс Бонд, в друг е показан като обикновено човешко същество, слабо и победено от неумолимия ход на времето. Само една война (но каква) дели два толкова различни свята, в единия от който той плува като риба, а в другия се дави немощно.
Шахматната връзка е нещо нормално за Артуро Перес-Реверте, просто си обича тоя щрих и се възползва доволно от него. Тук погледът обаче е формален – не към самата игра, а към битката за короната в специален турнир, към позволените и непозволените хватки, а за колорит е добавена и възстановка на антагонизма от Студената война между СССР и капиталистическите страни. Разбира се, тук по-скоро отново заработват клишетата за руснаците, сред които няма да видите ни един приятен герой, а срещата/сблъсъкът на Макс с вездесъщите им тайни служби е с предизвестено развитие, но неочакван завършек. И за да е съвсем майсторски матът, две от линиите се развиват успоредно така, че първо танцьорът-крадец си има работа с испанските тайни служби през 30-те, а после със съветските доста години по-късно – от тоя паралел само може да се изгради пълна картина на цялостната промяна, която Втората световна война маркира.
„Тангото на Старата гвардия“ е книга за страстта в музиката, страстта в политиката и страстта в шаха – но всички тези страсти светят с отразената светлина между двама души – може да се направи връзка с камерния шедьовър „Белканто“ на Ан Патчет. Да, историята между Меча и Макс е идеализирана, макар и да няма захаросани обяснения и магически спасения, но пък е толкова шармантна. Той не може да живее кротко, просто не е създаден за това – и ако в първите страници изглежда почти сбогувал се с живота, примирен с подчинена роля, то в края, дори смазан физически, той е по-жив от когато и да било. И това е красиво.
