Въобразявам си, че след 10 години писане в блога съм се научил да си подбирам книгите и не правя грешки. Но после идва книга като „Татуировчикът на Аушвиц“ на Хедър Морис и си припомням, че като всички, и аз съм подвластен на шума, който се вдига около заглавията, и мога да се подведа. И тук далеч не говоря за реклама на книгата у нас – знам за нея още от панаирите във Франкфурт и Лондон, където пана с нея бяха изложени на видни места. Книгата триумфира по целия свят и успехът ѝ у нас е неделима част от читателското признание навсякъде – по дяволите, книгата има близо 250 000 оценки в Goodreads, а средната е 4,27, нещо почти непредставимо, почти половината от прочелите я са ѝ дали възможно най-висока оценка. А това не се купува с реклама. И точно затова и толкова недоумявам.
Хедър Морис е имала възможност да се срещне с човека, който е правил татуировките на новопристигналите затворници в Аушвиц, длъжност едновременно почетна и пагубна. Въз основа на неговите спомени тя създава роман, в който описва както преживелиците му в лагера като например срещите с Менгеле, така и затрогваща му любов с младо момиче, с което се мъчат да оцелеят в ада на концлагера. Двамата минават през поредица премеждия, които застрашават живота им, а около тях се вихри мрачната мелница на смъртта, позната и от толкова други романи и филми. Мъжът върти черен пазар, който много бледо наподобява дълбочината на преживяванията на Царя на Клавел, а момичето се опитва да запази здравия си разум там, където той повече пречи.
Всичко това би било прекрасно, ако точно този благодатен материал за създаване на въздействащ роман не вадеше наяве абсолютното писателско безсилие на Морис. Телеграфен стил, несвързани сцени, липса на каквато и да е емоционална дълбочина, превръщане на една наглед изключителна любовна история за отдаденост и воля за оцеляване в банална сапунка, която се опитва отчаяно да впечатли читателя – и явно успява, ако съдим по споменатите по-горе оценки, а и по множеството коментари за книгата у нас, които съм виждал. За мен обаче това е опропастена възможност. Самата авторка признава, че цели дванайсет години историята е стояла под формата на сценарий – и това не се е променило от опита да бъде превърната във въздействащ роман.
Едната звезда отгоре на минималната давам заради последните десетина страници, в които се описва истинската основа на романа и реалните съдби на двамата главни герои. Там се крие повече емоция, отколкото на предните двеста и кусур страници – поне това трябва да признаем на Морис, че не се е разпростряла излишно, но си мисля, че не е и можела, книгата изглеждаше изчерпана още в средата си. Знаем, че и най-големите трагедии могат да бъдат обезценени, ако са използвани за фон на нагарчаща захаросана любовна история. И това се повтаря пак и пак. Ако това беше документална книга, която предава ясно и конкретно случилото се, всичко щеше да е различно, но не е.
Ще препоръчам три много различни заглавия, за да видите как може да бъде разказан Аушвиц – „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл, „Нощта“ на Ели Визел и дори графичния роман на Райнхард Клайст „Боксьорът“. И дори „Момчето с раираната пижама“ на Джон Бойн звучи като класика на фона на книгата на Морис.
От същите жанрове
