Без съмнение Иванка Могилска е прекрасен поетичен прозаик – и ако това си личеше и между страниците на романа ѝ „Внезапни улици“, то в „Тая земя, оная земя“ точно светлостилът ѝ поглъща изцяло – така, както слънцето поглъща безмилостно света навън. Прекрасен, топъл, летен, кротък сборник за малките неща, за смислените неща, за забравимите наглед неща – но които променят по малко в човека, който ги е изпитал. Разкази за бавно, лениво четене, за дните, които се премрежават в маранята над пясъка, или пък които едва отминават в безмълвието на напуснатия от мнозина град.
Нямам и най-малко намерение да ви преразказвам по малко от разказите, които са ми харесали – а те бяха повечето. Защото макар и дарени със забавни сюжети, те са неотделими от ритмиката, с която са разказани, от квантите сияние, които ги изграждат. Имам щастието или нещастието да ги чета точно когато съм влюбен и точно когато любовта ми е невъзможна – когато е до мен и все пак безкрайно далеч. И това е усещането, което ми носеха и тези разкази – кратък досег до щастието, което се налага да прелистиш и да оставиш другиму.
Делникът рядко е бил толкова красив в обикновеността си. Могилска го гледа с други, различни, поетични очи – и го извайва в думи така, че да стане видим и за хора като мен, слепци. И ако поезията у нас е на командно дишане, атакувана от възклицателността на социалните мрежи, то тези разкази я преформатират в разбираема, достъпна форма, която повече ми допада – мисля, че и на повечето хора, които рядко качват или слизат стълбите на мерената реч.
Посетете „Тая земя, оная земя“. Но внимавайте – едва ли ще ви се връща обратно в реалността.
Много по-умело за сборника са писали в „На по книга, две“ и в „Библиотеката“, благодаря им, че ме насочиха към книгата, чието излизане бях пропуснал. Заради корицата бях решил, че е стихосбирка 🙁
От същия автор
От същите жанрове
