Влезте в тайната градина. В десетилетна самота, тя се е вглъбила в себе си, в мълчанието, в компанията на безброй неми слънчеви лъчи и ветрени милувки. Самодостатъчна, без нужда от грижи, от човешка ръка, глъч, тропот. Но сред всичко това нещо липсва. И само детска невинност може да открие ключа към него.
“Тайната градина” е една от книжките, които са миубягнали през детството поради незнайни причини. Затова нямам изначална слабост към нея – тя се появи едва сега, преди дни, когато сред страниците й открих повече позитивност и сила, отколкото сред купищата назидателни книги как да бъдем щастливи, които са заляли книжарниците.
Мери е най-неочакваният главен герой на детска книга – отгледана в леност и липса на родителски ласки, тя е мрачно, нагло и светомразещо дете, което трагичен завой на съдбата запраща сред мрачното имение на чичо й Арчибалд Крейвън.
Оставена на самотек, Мери малко по малко започва да открива света, който досега не е забелязвала. Сред безкрайните градини тя намира себе си, ведом с ключа от загадъчната тайна градина и входа към нея, указан от любезна червеношийка. Увлечена в съживяването на градината, тя най-вече съживява себе си.
Редом до нея застават Денят и Нощта. Първият е обикновеното селско момче Дикън, който живее почти изключително сред природата и притежава почти орфеева власт над птиците и животните. Вторият е зазиданият в стаята си Колин, е убеден, че слънцето и въздухът ще го убият, а всичко вън от лежането може да му причини порастване на гърбица.
Мери е като Залеза и Зората (я без чалга асоциации, моля, макар че точно тази песен не е лоша :Р) – безстрашно свързва Деня и Нощта чрез силата на своята избухнала любов към света. И чудеса започват да се случват…
Да, тази книжка безкрайно ме трогна и не виждам смисъл да го крия – сред страниците за деца мнозина възрастни ще открият какво са изгубили – но дали ще го намерят отново, тук съм вече скептик, но това е друга тема…
От същия автор
От същия жанр
