Нощта. Твъде сладка е. Ако живееш денем, играеш по техните правила. Тъй че ние живеем през нощта и играем по нашите.
След „Кеят на злото“ на Греъм Грийн и безизходицата на годините между двете световни войни на Острова не очаквах скоро пак да чета гангстерска драма, но ме помами „Те живеят в нощта“ на Денис Лихейн, чийто разказ в „Изходни рани“ ми допадна много. Знаете какво може да очаквате – сурови мъже, които лесно вадят оръжие, и фатални жени, които ги вдъхновяват да извършват тъмни подвизи във вечната си борба със закона. Лихейн е проследил възхода на един мъж по време на Сухия режим, който опознава и дъното, и висините – и дори стига до момента, в който краката му са бетонирани и го очаква последната разходка към морското дъно.
Чарлстоун. Нищо чудно, че дори не бе мигнала, когато насочиха оръжия към нея. В Чарлстоун сядаха на масата за вечеря с пистолети 38-ми калибър и си разбъркваха кафето с дулата им.
Джо Кофлин е поредният син, вдигнал се бунт срещу баща си – висш полицай, който успява да съчетава и прагматизъм, и принципи в епоха, в която служителите на реда са на постоянен прицел от организираната престъпност. Избрал да поеме по пътя на бандитизма, той участва в дребни удари, при един от които среща опасно красивата Ема Гулд, която по съвпадение е и любовница на могъщ мафиот. Влюбен до полуда, той поема по пагубен път, който в крайна сметка го отвежда да бъде преследван като бясно куче и пребит и окошарен с малка надежда да оцелее в затвора. Там го очакват изпечени убийци, изнудвачи и още по-опасни срещи с друг мафиот, който иска да го използва, за да се добере до баща му. А напред му предстои да се издигне там, откъдето е дошла присъдата му – към върховете на престъпния свят, а до него ще застане друга жена, на която да се опре.
Предпочитам да не продължавам с разкриването на сюжета, защото всичко е навързано – наивното хлапе от първите страници, за което любовта е по-важна от всичко и за нея е готов да тръгне с голи ръце срещу целия свят, бива пречупено по особено жесток начин и физически, и психически. Лихейн описва неговото падение, покваряването му и подчиняването на системата, която така силно го привлича – хората, които живеят през нощта, тези, които отказват да се съобразяват със законите, горят ярко и често прегарят още по-бързо. Кръв се лее постоянно по страниците на романа, но тя не впечатлява – най-често умират „лошите“, за да бъдат заменени с идентични техни копия, които да продължат вездесъщото движение на парите.
Грасиела беше права – бяха се превърнали в хората, за които родителите ѝ бяха работили някога. Смо дето те двамата бяха подобрени версии. А гладните ѝ родители не биха и очаквали нещо по-малко. Не можеше да се бориш с хората от висшето общество. Единственото, което ти оставаше, бе да заприличаш на тях до такава степен, че те да търсят от теб онова, което нямат.
Втората част на романа е посветена на издигането от калта и на изкуплението – но как и защо, сами трябва да откриете, като се надявам да го направите с книгата, а не с екранизацията. Болката в сърцето се лекува само от друга жена, а Кофлин има щастието да попадне на правилната. И докато се опитомяват един друг, те продължават двойнственото си съществуване на престъпници с принципи – едно крехко балансиране, което не може да продължава вечно. И идва неизбежното време за разплата, когато недостатъчно жестокият си плаща за всяка своя слабост, за всяка своя човечност.
За мен в „Те живеят в нощта“ липсва изненадата – героите на Лихейн са твърде предвидими и праволинейни в това, което очакваме от тях. Ема Гулд не напуска образа на порцеланова статуетка, а Джо при всичките премеждия и удари от съдбата си остана идеалист. Романът е написан чудесно, но не може да се отрече, че романтизира сурови и гадни времена, както и придава ореол на геройство около едни обикновени престъпници, заради които страдат безброй други. Но законът на джунглата е неумолим във всяко време, както и привлекателността на този тип герои и този исторически период.
От същия автор
От същите жанрове
