Чух и прочетох много добри думи за дебютния роман на Алеко Желязков „Тежки елементи“. С енигматичната си корица едва ли би привлякъл вниманието ми, честно казано, пък и не очаквам точно с логото на „Жанет 45“ да се появи фантастика, но получих силна препоръка на щанда, а сетне и текстът на Антония Апостолова в сайта ѝ „Литературни разговори“ ме накара да ѝ дам приоритет. И след шеметното приключение мога да кажа, че това е един нелош дебют, който си има своите кусури, но определено показва поява на още един обещаващ талант.
И макар сравненията да са основно към иконичния „Пътеводител…“ на Дъглас Адамс, „Тежки елементи“ всъщност много прилича на „Печатна грешка“ на Людмила Филипова, но е по-обран, което е положително. Историята се завърта около не най-типичния и силно негероичен протагонист – Наско Гафера, който е пленен в построената и взривила се в близкото бъдеще АЕЦ „Белене“. В безопасност от радиацията, той живее години наред в автаркична изолация като героя от „Марсианецът“ на Анди Уеър, която се разнообразява от скандали с електронната му съпруга Деси и редки контакти с външния свят, където сред всички мащабни и драматични събития откриването на наноботи, които чистят радиацията, му обещава най-после спасение. И най-после ще получи шанс да види дъщеря си, която е останала с бившата му съпруга. Само дето един човек няма интерес той да излезе жив и единственото му спасение е да се шмугне в чудодейно отворила се след взрива черна дупка, която е в основата на сюжета и във възможността за прескачането между вселените. А прескачане предстои в изобилие.
В шеметно, изпълнено с алтернативни варианти на историята приключение Наско се оказва непрекъснато гонен. В поредица различни вселенски варианти Желязков пародира различни крайности в човешкото развитие – а в едната дори то не се е случило и една нелепа динозавърска цивилизация се е пръкнала след още един времеви парадокс (само малцина ще хванат тая аналогия, но имаше една песен на Васко Громков от 90-те, която бе с подобен сюжет). Основната алтернативна линия е свързана с коренна промяна в духовната област и постепенното стигане до идиличен и силно идиотичен живот, но пак там Наско открива и спътница, с която да сподели чудесиите, които му предстоят. Скоро той открива, че взривяването на електроцентралата и безопасността на дъщеря му са тясно свързани, а заплахата трябва да се отстрани на вселенско ниво – което го пришпорва да открива и космическите тайни по начин, който ще запазя в не толкова космическа тайна. Там вече и героите, и романът направо се издигат във въздуха и в едно странно отклонение се втурват из безкрая, за да го докарат до двубой, който сякаш е изваден от „Градът и звездите“ на Артър Кларк.
Много наука има по тези страници, дори има моменти, в които целият сюжет с героите изглежда само като фон на разчепкването на космологични, философски и социални дилеми, на обследване на различни теоретични посоки на човешкото в миналото, настоящето и бъдещето, в търсенето на тези „тежки елементи“, които са в постоянен полуразпад и на които се градят ценностите на обществото. Постоянните сюжетни лупинги малко уморяват, а парадоксите може и да са математически обосновани, но по-скоро затормозяват четенето – както в много дебюти, и тук е сипвано щедро и често без мяра, може би малко окастряне би помогнало на идеите на Алеко да се избистрят и станат по-ясни.
Може да хванете колкото си щете препратки по страниците на „Тежки елементи“, но по-важното е, че има още млади автори, които творят в силно пренебрегвания фантастичен жанр, макар че тук водеща е пародията и романът по-скоро бих класифицирал като политическа сатира. Впечатление прави добрата идея за фейкнюстолет, с който репутацията на някого може да бъде съсипана в миг с най-гнусни компромати – заплаха, по-страховита от кое да е огнестрелно оръжие. И най-важното е наистина да не вбесявате съпругите си, дори да са само електронни – защото ще намерят как да си отмъстят през времето и пространството.