Уж всичко беше направил както трябва, а накрая – пак в ада.
На земята животът е организиран така, че всички хора задължително попадат в ада.
Особено в Русия.
„Текст“ беше неочаквана книга и за издателите, и за читателите на Дмитрий Глуховски по света. След трилогията „Метро 2033“, „Метро 2034“ и „Метро 2035“, мащабната антиутопия „Бъдеще“, та дори и историческото фентъзи „Здрач“ и хумористичния сборник „Разкази за Родината“ не се очакваше следващата му книга да бъде мрачна криминална драма в една почти безнадеждна съвременна и твърде реалистична Москва. Но книгата е факт и с нея Глуховски дава заявка за „сериозните“ литературни призове, за писането на литература, а не жанрово забавление – макар че всеки, чел някоя от горните, знае, че при него двете неща вървят ръка за ръка.
Иля се връща към живота. Седем години е лежал в затвора и е преживял всичките ужаси. Преди това е имал всичко – дом, семейство и любима, но това му е било отнето по чужда прищявка. Обаче човекът, който го е натопил – младши лейтенант от Федералната служба за контрол на наркотиците Петър Хазин, за това време доста се е поиздигнал, а зад него седи баща, който е близо до всесилен в корумпираната руска държава. Иля има желание да му потърси сметка, но ще трябва да почака, защото от прибирането върху него се стоварва нова болка – майка му не го е дочакала, а отнякъде трябва да намери пари поне да я погребе. Момичето от едно време пък не иска и да чуе за него. Миналото е мъртво, настоящето е кошмар, бъдеще няма.
Срещата му с Хазин е предказуемо драматична – и след кървавата саморазправа Иля се оказва с неговия телефон в ръка. Годините, в които е бил на топло, не са го подготвили за този напредък на технологиите, при който целият живот на един човек е съсредоточен в малка джаджа в ръцете му. Дълги разговори, цели връзки от самото им начало, през хубавите и лошите моменти, та до края им са събрани сред съобщенията, там са номерата, там са снимките и клипчетата – един технологичен двойник на всеки човек, който обаче лесно може да попадне в грешните ръце.
И сега е в ръцете на човек, който няма нищичко – всичко му е било отнето. И той заживява чуждия живот – от драмите със семейството му, през проблемите с любимата, която уж е в миналото, но не съвсем, та до уговорките с дилъри и колеги, защото Петър Хазин е всичко друго, но не и примерен милиционер с чиста съвест. С телефона в ръка Иля е Петър – но все пак важните неща се случват на живо. И става страшно.
„Текст“ е минорен роман, много руски в своята същност. Писането е на високо ниво, но краските са пределно мрачни, един-единствен светлик се мержелее през книгата – там, където Иля излиза от образа на Петър и прави добро, което е неочаквано на фона на всичко, което му се е стоварило. Това е роман за съвременната Русия, в която бандитизмът и силите за сигурност са едно и също, а обикновените хора са пионки в тяхната игра – подлежащи на измислени обвинения, ако посмеят да противостоят. Един руснак обвинява в този роман, че в Русия цари абсолютно беззаконие – и ако трилогията „Метро“ отправяше тези политически и социални критики под плаща на фантастичния и хорър жанра, тук всичо е открито и прямо. И няма изненада, че Глуховски не се задържа много в родината си.
