Последният дом на човечеството е огромен 150-етажен херметически затворен силоз сред радиоактивна пустиня. Силозът е проектиран като самоподдържаща се система, като всяко ниво има разнообразни функции, които в някои случаи се допълват, а в други си пречат, затова и оцеляването на този крехък социум зависи изключително от дипломатичността на избраните да ръководят. Единственото нещо, което обитателите на силоза не могат да направят, е да почистят постоянно замърсяващите се сензори, които предават вътре гледката към безрадостния пейзаж навън – тази „чест“ се пада на престъпници, които нарушават правилата или се усъмняват в догмите на общността. Разбира се, никой от изпратените на сигурна смърт не е задължен да почисти трупащата се мръсотия, преди да загине минути по-късно, но по традиция всеки го прави. Разбира се, в момента, в който тази традиция бъде нарушена, нещата се променят из основи.
„Тел“ на Хю Хауи е класическа тийн антиутопия, каквито се пишат и издават в огромни количества, и не може да се каже, че тя убягва от клишето – този силоз може да е Окръг 13 от „Игрите на глада“ или коя да е друга оцеляла след апокалипсис общност, а тайните са предвидими като поведение на български политик при протести. Мисля, че усетих лек полъх от „Градът и звездите“ на Артър Кларк в нежеланието на обитателите дори да помислят, че навън има нещо различно от смъртоносна пустиня, това поне беше добре разработено. Макар и видимо да изглежда, че книгата не е насочена само към младежка аудитория, липсата на дълбочина в нея отсъжда, че едва ли ще се хареса на сериозните фенове на фантастиката. Интересно е, че Хауи е получил договор за издаване на книга едва след като серия разкази от този свят са се харесали на читатели в мрежата. След като получава предложения за издаване, той успява да договори условия по свой вкус в разрез с издателските практики – поучителният му разказ за случилото се си заслужава.
В лек и четивен стил Хауи повежда из живота в силоза, опитва се да маркира поне научно приемливи рамки за поддържането на живот в такава общност, без да прибягва до футуристични хитринки. В основата на романа стои фактът, че 150-етажното обиталище няма асансьор – и голяма част от действието тече или в слизане, или в качване по безкрайните стълби. Разбира се, на дъното са бачкаторите с машините, по-нагоре са отглеждащите храната и поддържащите компютрите, а на върха – управляващите и властта в лицата на избираеми кмет, шериф и неговите помощници. Пренасянето на действието във вертикал не променя никак случващото се – ако този силоз беше малък град без какъвто и да е транспорт, действието щеше да бъде идентично, според мен Хауи не се е и опитал да внесе различни психологически нюанси според местоживеенето на героите му. А можеше да направи според мен интересен психологически експеримент – примерно хората от долните етажи да страдат от агарофобия, а тези от горните – от клаустрофобия и да не могат да живеят без гледката навън. В подобен конфликт би могло да се получи нещо интересно, мисля.
Романът не се бави в описание на живота в силоза, а бързо преминава към основното действие, в което гладко работещите механизми се чупят, започва борба за власт, а „добрите“ – които са толкова досадно идеалистични и прекрасни, колкото може да очаквате, – се втурват да разкриват не само тайните на силоза, а и на света отвън. Неудовлетворителният край оставя достатъчно място за продължение, а пестеливостта на сериозни разкрития за апокалипсиса навежда на мисълта, че Хауи има мащабни идеи за постепенното им разкриване – но мисля, че ще пропусна продълженията.
В крайна сметка „Тел“ се чете бързо и лесно, но липсата на почти каквато и да е оригиналност на сюжета го позиционира като приличен само за младежка аудитория.
По-положителни ревюта има в „love big books and cannot lie“ и „зорините озорени озарения“.
От същите жанрове
