От Кубинската поредица на „Жанет 45“ бях чел само „Човекът, който обичаше кучетата“ на Леонардо Падура, която силно ме впечатли, затова и очаквах много от „Телекс от Куба“ на Рейчъл Къшнър, която описва оня налудничав период преди революцията на Фидел Кастро, когато американците са все още до голяма степен господари на острова, но партизаните постепенно им отнемат властта. Книгата се лее именно през погледа на тези пришълци, които са изградили работеща промишленост върху труда на местните, създават благоденствие за властите, но само умерена до явна мизерия за работниците си. Тук захарта е цар, а в планината има и никелова мина, където условията за работа са такива, че пред входа ѝ има въоръжен пазач – и той не е там за защита от партизаните със сигурност.
Расизмът властва по тези страници – това са други десетилетия и сегрегацията, която тепърва ще буни САЩ, тук е абсолютно правило, а не изключение. Всеки е разпознаван първо по оттенъка на кожата си, което му отрежда автоматично място в островната йерархия, а сетне идват всички други идентичностни маркери. Основната гледна точка върви през погледа на две деца, като едното е син на директора на местния клон на печално известната „Юнайтед Фрут Къмпани“. Той знае, че по-големият му брат е избягал при партизаните, макар че за това не се говори открито и той се води отвлечен.
Конспиративен нюанс добавя френски аферист, който, куриозно, се присъединява към SS в самия край на Втората световна война, за да се възползва от преимуществата им при отстъплението пред нахлуващите от Нормандия съюзнически войски. Той е търговец на оръжие и обича да пали пожарища – а Куба е изсъхнало дърво, което често се възпламенява.
Досега американците винаги са намирали начини да се адаптират, не виждат причина и този път да не успеят, дори немислимото да се случи – комунистите да вземат властта. Самият Кастро и брат му са добре познати, от малки ги знаят що са стока са, затова и не ги приемат наистина сериозно. Самата авторка е вмъкнала в романа свое алтер его – Рейчъл К., кабаретна танцьорка и скъпоплатена компаньонка, която умее да се нагажда към обстоятелствата, макар да е наясно, че при ревоюция такива като нея често падат жертви.
Романът е някак… аморфен. Ангел Игов в „Култура“ му прави сериозна дисекция на стилово ниво, той намира предимство в тази структура, докато за мен тези упражнения в писане на различни нива са за сметка на сюжета, който остава недоразвит и на места претупан. На мен лично обичайно ми допадат историческите подробности, тук определено ги има доволно – от бита на обикновените хора, през техните вярвания и суеверия, лъскавата реалност на галениците на режима и оглавяващият го Батиста, който взима всички възможни мерки да защити властта си… но тя се изплъзва бавно от ръцете му. В края има силни страници от партизанските лагери, трагикомични в своята прямота, и триумфалното шествие на победителите из очакващата по-добри времена Куба. А американците са евакуирани бързо и ефективно – отдалечавайки се от своя остров, те оставят сърцата си там.
Рейчъл Къшнър гради калейдоскоп от истории, които се преплитат една в друга, а атмосферата е налудничаво-примирена. Колонизаторите знаят, че изтичат последните им часове, но не знаят къде да се дянат. Друго време е дошло.
Вижте мнението и на Темз в „На по книга, две“.
От същите жанрове
