Наградата ти за това, че си направил нещо както трябва, е това, че имаш възможност да направиш нещо друго както трябва.
Пратчет
Вече съм споменавал за грешката на име „Ерик“. Навярно далеч не само моите родители са се заблудили заради цветните ѝ страниции са я купили като детска книга за драгоценните си наследници – и далеч не само аз съм имал възможност да се потопя в абсурдния свят на Тери Пратчет за пръв път твърде млад, но пък точно навреме. Но истината е, че никога не станах сериозен фен, не съм събирал книгите, по-скоро ги четях напосоки, според която ми падне – банално, но дълбоко не харесвам формата, в който основно се издават, за моите лапи тия малоформатни книжлета са адски неудобни. Но не ще да е това водещата причина – просто винаги съм обичал повече фантастика, при все това си остана голяма обич Пратчет, а последните му години на бавно гаснене ме изпълваха с тиха тъга. И усещане за привилегия, че деляхме едно време с Великия Смехотворец. Затова и „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“, официалната му биография от неговия довереник и асистент Роб Уилкинс, бе задължително четиво.
Открих Пратчет по тия страници. Дори не толкова Пратчет писателя, него го откриваме в книгите, колкото човека Пратчет, и неговия толкова причудлив живот, който дълго време по никой начин не вещае, че ще прерастне в шеметна писателска кариера. Проследих със симпатия това хлапе, което хич не обича да чете, но майка му му плаща „по едно пени за всяка добре прочетена страница“, сделка, която той приема с удоволствие, макар в началото четенето да не го въодушевява никак. Но това скоро се променя и той започва да поглъща яростно книги, но не точно тия, които трябва, а вади от разни кашони по пода намалени сборници с фантастика, като отдава основно на ниския си ръст, че така и не е забелязвал, че по горните редове има еротични творби. Уилкинс цитира по-късни думи на Пратчет, че „Трудно ми е да си представя писател, който първо не е бил читател“, а дъщеря му Риана казва следните красиви думи по повод откриването на паметната плоча на библиотеката, която е посещавал: „Татко е роден в Бийкънсфийлд, но писателят Тери Пратчет е роден в тази библиотека“. Младият Пратчет дори пише на Толкин възторжен отзив за негова не толкова популярна книга – че и получава лаконичен отговор, кратка среща във времето на двамата титани на фентъзи жанра.
А може да се каже и че Уилкинс все пак е попил от хумора на Пратчет – тук-таме си позволява много приятни коментари, които ме разсмиваха, като този: „…че трите основни неща, които ти трябват, за да станеш писател, са сръчност с думите, добре развито въображение и друг източник на доходи.“ Последното особено важи за начинаещия писател (прескачам куп преживелици около обикаляне на сбирки за фентъзи и фантастика), от чийто първи роман, „Килимените хора“, са отпечатани три хиляди копия, продават се хиляда (повечето на библиотеки), а петстотин от останалите заминават за Австралия на намалена цена. И тук влизат историите от Преди-то на писателското му поприще – как с жена му гледат кози, кокошки и пчели, имат зеленчуков парцел, а неутолимото любопитство на Пратчет го тика да опитва какви ли не занаяти, докато бавно пише следващите си творби, или както пише Уилкинс: „Писателят, който се е втурнал да бъде издаден още на петнайсетгодишна възраст и е завършил ръкописа на първия си роман на седемнайсет години, по някаква причина вече не бърза. Просто има толкова много други неща, с които да се занимава, особено през летните месеци, когато вечер е светло. За известно време Тери, общо взето, пише романи така, както други хора ходят на ски – само през зимата.“ Тук някъде се вмъква и вездесъщият Дъглас Адамс, двамата често са сравнявани, както и младият и амбициозен (и още само журналист на свободна практика) Нийл Геймън (който пък написа биографията на Адамс, за да завържа този възел съвсем: „Без паника“), а работягата Пратчет се оказва задълго на служба към пиар отдела на атомна електроцентрала и дори участва в организирането на демонстрация, при която влак удря с бясна скорост контейнер с ядрени отпадъци, за да се докаже, че те са безопасни – и изгледах и записа от това деяние, забавно е.
Но разбира се, истински интересно е, когато фоксуът се пренася върху Света на Диска – и Пратчет се превръща в тази машина за истории, като каквато го познаваме. Уилкинс описва подробно изключителната му работна дисциплина, но по-скоро ми се цитира история за опита му да се откопчи от нея:
Веднъж ми се обади ядосан, че издателите съвсем са започнали да го приемат за даденост – разказа ми Дейв Бъсби. – Беше бесен. Беше му писнало. Щеше да си вземе дълъг отпуск от работата. Никакво писане, поне шест месеца. Бях много доволен, че ще го направи. Имаше нужда от тази почивка. Мисля, че планираше много да пътува. Не ми се обади около шест месеца, а когато отново се чухме, го попитах какво е правил по време на дългия си отпуск. Той раздразнително ми отвърна: „Написах две книги“.
И тук вече се пише история – буквално. Проследих с интерес недоволството на Пратчет, че неговите книги, макар и оглавяващи редовно класациите (преди Роулинг да го отвее, за голямо негово раздразнение), не биват приемани сериозно, и как чак след като написва „Изумителният Морис“, получава голямата награда „Карнеги“. Уилкинс описва този пробив така:
Толкова дълго се бе оплаквал, че литературният свят не му обръща внимание – „16 години изолация“, както беше описан този период от вестник Guardian в репортажа за наградата Carnegie, – че въпросното систематично снобско отношение в много отношения се беше превърнало в двигател за него, като го откарваше до мястото му на границата, където можеше да се чувства праведен в изолацията си. Какво щеше да стане с Тери, ако институционалният литературен свят, както го виждаше той, вече започне да го признава и да го приема? Вярно е, че наградата Carnegie се присъжда и връчва от библиотекари, така че според възгледите на Тери на практика е безупречна. При все това Карън Ъшър – председателката на журито – недвусмислено обяви „Изумителният Морис“ за „изключително произведение на литературното съвършенство“. Беше трудно да се избегне заключението, че е настъпил потенциално тревожен обрат, според който Тери току-що е бил обвинен в писане на литература.
Асистентът на писателя ни въвежда в самата светая светих на писателя, неговия причудлив работен кът и всички подобрения, които се правят през годините – включително едно, което така и не се осъществява:
Но един проект, с който не успяхме да се справим, въпреки че му посветихме много мисъл, беше система тип „черна кутия“ за твърдия диск на Тери. Целта му беше да се задейства в случай на пожар в Параклиса, който може да унищожи всички записани файлове на Тери и по-важното – книгата, по която работи в момента. Планът беше да закрепим ракета за твърдия диск и да сглобим система от релси, която да води нагоре между подпорните греди на тавана. Пожарът в Параклиса щеше да задейства възпламенителя на ракетата, която щеше да се изстреля по релсите и да излети навън през специално разхлабените за целта керемиди на покрива, като отнесе твърдия диск със себе си. На определена височина ракетата щеше да угасне, на свой ред щеше да се задейства миниатюрен парашут като на космическите апарати от програмата „Аполо“ и твърдият диск щеше да кацне с него на територията на имението, далеч от Параклиса, след което можеше да бъде локализиран и прибран. В много отношения, разбира се, нуждата от тази извънредна процедура беше обезсмислена от допълнителната система за копиране на всички файлове на Тери, която вече работеше в Студиото. Но далеч по-голямо притеснение и за двама ни беше осъзнаването, че ако някога наистина построим това устройство, ще бъдем подложени на непреодолимото изкушение да предизвикаме пожар в Параклиса само за да проверим дали работи.
Всъщност дори не съм споменавал още колко много бележки под линия има в тая книга (макар че точно пуснах една историческа с 1500 въздълги, та в тази са си едното нищо), но от заглавието ще да сте се досетили. Точно от една такава бележка разбрах, че според Пратчет най-интелигентните хора, които е срещал, са Джак Коен и Иън Стюарт, неговите съавтори в поредицата „Науката от Света на Диска“ (2: „Глобусът“; 3: „Часовникът на Дарвин“). И споменаването на последната в хубав повод да посоча, че Пратчет е безкрайно благодарен на родителите си, че са го възпитали нерелигиозно.
И неусетно сред бляскавия успех на Пратчет, безбройните истории за сложния му нрав, драмите с подписванията на книги, които толкова е обичал, се промъкват и облаците, идва болестта, за която всички знаем. А Уилкинс с огромна любов и болка ни разкрива какво му е струвало, за да напише последните си книги, да се възползва от всеки миг. И го пише така красиво:
Книгата напредваше малко по малко, мъчително бавно. Но всеки ден, в който Тери не се отказваше от нея, беше поредният ден, в който Тери все още беше писател. А всеки ден, в който Тери още беше писател, беше поредният ден, в който Тери още беше жив. Затова не се отказвахме.
В края няма как сърцето да не е свито у всеки, който е имал щастието да се скита из Света на Диска или някоя от другите творби Пратчетови. „Тери Пратчет: Живот с бележки под линия“ не е автобиографията, която ще остане неосъществен блян, но в нея има достатъчно думи от самия Пратчет – и негови истории, които са твърде хубави, за да бъдат проверявани дали са истински, а и Уилкинс наистина е направил чудеса, за да ни разкрие образа на този невероятен творец и причудлив представител на нашия вид. Почувствах истинска духовна близост с този неудържим работохолик, който, след като намира верния път, отдава живота си на писането и само писането – прекрасното доказателство, че само талантът не е достатъчен, нужни са чутовно много труд и отдаденост, и любов, любов към историите и литературата. И само болка, когато четем страницата, където са описани множеството проекти, които е имал, тези книги, които са били в главата му, но не остана време да излязат от нея. Но немалко успяха – и се надявам и следващите поколения да ги оценят.
Още по темата
