Ех, Ротфусе… Един от най-отличителните фентъзи гласове на нашето време е не точно замлъкнал, но това, което скъпернически прошепва, е само отломка от по-голямата история, за която всички си мечтаем от времето, когато в захлас прочетохме „Името на вятъра“ и „Страхът на мъдреца“ том 1 и том 2. След тях от него четох само „Музиката на тишината“, която не оцених, но реших все пак да прочета новата му кратка история, още една отломка от по-големия му свят – „Тесният друм между желанията“. Знаех, че съм чел основата на тази приказка – поместена беше в антологията „Разбойници“ (там се казваше „Дървото на мълнията“) и помня, че ми хареса, но нищо повече. Затова и с чисто сърце позволих на Ротфус да ме очарова отново – и той го направи със свойствения си мелодичен стил, още повече че текстът е чудесно допълнен с десетки илюстрации от Нейт Тейлър.
Момчето беше любопитно. Разбира се. Това беше тесният друм между желанията.
Един обикновен ден на Баст, едно от чудатите създания, които обитават света на хората, но не принадлежат изцяло към него. Наглед той е леконравен младеж, който не твърде добре изпълнява заръките на господаря си, но всъщност е умел търгаш на знание и изпълнител на съкровени желания. Но само в съответствие със строги правила: „Аз ще пазя твоите тайни, а ти ще пазиш моите. Мога да отговарям на въпроси или да ти помогна да решиш някой проблем.“ И единствените, с които е готов да сключва своите тайнствени споразумения, са деца, които са запазили вярата си в магията и във възможността светът да бъде по-добро място. През този сякаш твърде дълъг ден Баст ще преживее хубави и страшни мигове, ще се окаже подвластен на собствените си правила и ще намери път към спасяването на една изгубена душа, разривът с която го гнети от първите страници. Но най-вече ще води любопитните в тесния друм между желанията, там, където се срещат като противоположни полюси на магнита страхът и любопитството.
„Тесният друм между желанията“ е наситена с лек еротизъм новела, образът на Баст е изграден подобно на древногръцко полубожество, което се води от собствените си пориви, но неохотно е готово от време на време да се подчини на по-висша воля. Друг образ, който ми хрумна като аналог, е този на Питър Пан, още едно отказващо да порасне момче, което може да се оправя с други като него, но всъщност пеперудените пърхания на желанията му го отвеждат за кратко и в света на възрастните. Изобщо не помня каква роля имаше Баст в големите томове на Ротфус, няма и да седна да ровя, просто приех тази приказна история също както направих и с „Коприва и кости“ на Т. Кингфишър – оставих я да ме води с очарованието си, допада ми как този писател с вещина вмъква топла човещина и смирение сред страниците си.
