Тесният път към далечния север завършва в ада

Навсякъде болка –
и в цъфналите вишни
пак тя цъфти.
Башо

   С нелек товар се е нагърбил Ричард Фланаган – да бъде сравняван със също родения в Австралия Джеймс Клавел. Съдейки по отличията и отзивите, които натрупа „Тесният път към далечния север“, то неизбежната връзка с „Цар Плъх“ е по-скоро от полза, не недостатък. Но двата романа не могат да са по-различни, при все че основната им тема са японските лагери и чудовищните условия, при които живеят, работят и умират военнопленниците на Империята на изгряващото слънце по време на Втората световна война. Клавел описва една действена реалност, активно противопоставяне на абсурда, трескаво търсене на възможности и откриването им – ни за миг примирение, ни за миг отчаяние. Фланаган, обратното, е съзерцателен, такъв е не само главният му герой Дориго Еванс, такива са и останалите му съратници. Съответно и двете книги могат да бъдат оценени на различни нива и от различни читатели.

Вече нямаше здрави. Имаше само болни, много болни и умиращи.

     „Тесният път към далечния север“ не е лесна, нито приключенска, още по-малко военна книга. Тя е пространно осмисляне на живота и историята, с акцент на тяхната преходност и неизбежна суета. Фланаган пише разлято, обяснително, смесва смело времената, сменя темпото, с лекота захвърля една система на разказване, прехвърля се към други герои, някои проследява до края им, други изоставя далеч по-рано. Силно ме впечатли, че проследи съдбите и на някои от мъчителите от военнопленническия лагер. За разлика от Клавел, той им дава самоличност, дава им бъдеще след войната. За някои това бъдеще е кратко, за други – десетилетно, какво да го правиш, живот.

Единствено вярата в илюзиите прави живота възможен, рече той и това можеше да се приеме за опит да обясни себе си. Вярата в реалността ни вижда сметката.

    Всъщност някъде към средата на книгата почти я бях оставил. Сред лагера мъките нямаха край, монотонни, безсмислени, непрестанни, нечетими ни спокойно, ни с вълнение. Сложих я настрана за два-три дни, просто трябваше да изляза от нея, от този лепкав абсурд, от отчаяната битка на австралийците, строящи тая проклета линия, и техните охранители, които правят всичко, за да изцедят и последната им силица в името на императора и в името на това да докажат превъзходството на своята раса. След като се завърнах там, се оказа, че съм бил непосредствено в подножието на билото на книгата – 20-30 налудничави страници, описващи последователно една натуралистична до безумие операция, последвана от жесток, безсмислен, назидателен побой, с който Фланаган изряза като със скалпел лагерното си повествование, после нарядко само нахвърляше по някой щрих към него.

  Любов. Не я споменавах досега, макар че „Тесният път към далечния север“ е и роман за любовта. Нея ще откриете сами, има тръпка, има страст, има отчаяние и невъзможности, има трагедия, болка, загуба, възкресение и всички неща, които съставят една качествена любовна история. Признавам, тази линия прави книгата смилаема, но точно и поради тази причина ми бе безвкусна на фона на трагедията в лагера и на живота на лагерниците и техните надзиратели след това. Нарочно преписах част от продължението на живота на един от тях, за да усетите вкуса на текста, на това смесване на времената, на продължаването на войната и пленничеството с други средства:

Десетилетия по-късно Джими Бигалоу настояваше децата му да сгъват дрехите си по точно определен начин, с горния край, преметнат навън. Издърпваше чекмеджетата на скриновете в дървената им къща в предградията на Хобарт, за да се увери, че дрехите са сгънати правилно и децата му са в безопасност. Никога не ги биеше, дори не ги шляпваше, задето не са сгънали дрехите правилно. Умоляваше ги, убеждаваше и настояваше, и накрая, разтреперан, сам сгъваше и подреждаше дрехите им, докато те стояха смутено отстрани. Изпитваше някакъв неназовим ужас, който не можеше да обясни, и тази неизясненост щеше да остане с тях до края на живота им, в нея имаше и любов, и страх, нещо повече от отварянето и затварянето на чекмеджетата, от недоволството и мърморенето на баща им. Той знаеше, че те не го разбират. Но не им ли беше ясно? Как можеше да не го знаят? Би трябвало да е очевидно дори и за тях. Човек не може да бъде сигурен кога нещо ще се промени – настроение, решение, одеяло.

   Самият Дориго Еванс е като живак, герой с гъвкав характер, но податлив на натиска на обстоятелствата. От наивния младеж, ударен тежко в книжарница от голямата любов, през отчаяния предводител на живите мъртъвци в лагера, та до уважавания лекар и общественик – много лица, скриващи едно и също желание животът да е различен от предопределеното. Не е случайно, че той пак и пак решава да бъде честен, да изпълни дълга си, при все че една дума само би го освободила – той остава в затвор и след войната, но поне брачните окови не му тежат толкова. В края поне с огън и жупел ги захвърли, Фланаган бе милостив към него – към много от другите не беше.

   „Тесният път към далечния север“ е роман-кладенец, от който може да се вади много. Тази му дълбочина позволява и да бъде разглеждан в различен контекст, да се харесва на различни хора, да не позволява да бъде сумиран в няколко изречения (което, да признаем, при „Цар Плъх“ може да се направи), въобще книга, която лесно получава щампа на модерна класика като силен анализ на механизмите на паметта и историята. В края Фланаган всъщност прави нещо много интересно – в една от последнте истории за оцелелите от лагера той отрича изкупителната сила на книгата си, написвайки:

Умът му постепенно пречисти спомените от военнопленническия лагер и го превърна в нещо хубаво. Джими като че ли изхвърляше унижението на робството капка по капка. Първо забрави ужаса, след това побоите. На стари години с ръка на сърцето можеше да заяви, че не помни никакво насилие. Избягваше всичко, което можеше да пробуди миналото, книгите, документалните филми, историците. След това си отидоха спомените за болестите и мъчителната смърт, холерата и бери-бери, пелаграта; дори и калта се загуби, а след нея и споменът за глада. И накрая един следобед той осъзна, че не помни абсолютно нищо от времето, прекарано във военнопленническия лагер. Умът му си беше наред, Джими знаеше, че е бил военнопленник, само че така, както знаеше, че е бил някога и зародиш. От преживяното там не беше останало нищо. Освен непоклатимата идея за човешката доброта, безспорна и красива. На деветдесет и четири години той най-сетне беше станал свободен човек.

  Разбира се, това си е моя интерпретация, но с този абзац според мен Фланаган признава, че раните не се лекуват с исторически изследвания, с чествания, с ордени и помени, нито с романи, колкото и да са притегателни. Те се лекуват само чрез забрава. И само в забравата човек може да открие отново своята свобода. С което и прави кръг към Еклесиаст и оная втръснала фраза за мъдростта и трупането на печал. Неговите герои натрупват премного мъдрост, за да оживеят. Всички умират още в лагера, но някои просто продължават да дишат през времето, което им е отредено на тая разкъсвана от жестокост земя.

  Още отзиви за книгата има в „Аз чета“ и „На по книга, две„.