Омагьоса ли се от някоя, мъжът почва да живее като в сън и да спи като буден.
Може би сгреших, че реших да прочета направо „Тезеят в своя лабиринт“, който се води своеобразно продължение на „Момичето, което предсказваше миналото“ и „Ловецът на русалки“, но спечелването на националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ ме подтикна да се запозная с творчеството на Красимир Димовски именно с него. Но нищо не може да те подготви за шеметното потапяне в особена, мистична реалност, в която дори думи, на които не им се полага, получават пълен член, и в която „луната виси отгоре като побегнал ореол, разпрашва тайнствен светлик по целия храм, само разпереният силует синее.“ Разпната е като Христос жена – тя плаща своя дан за смелостта си да се опълчи на злото. А времето е такова, че Спасителят трябва да бъде спасяван.
Ножовете са най-мълчаливото нещо на светът, всеки си мълчи посвоему.
Ето го и Тезеят, през особения ум на когото тече действието – той е неук и лишен от интелектуална закваска („Който трупа четене, трупа ядове!“, както правдиво пише Димовски), но вижда всичко и разбира реалността в пълната ѝ озъбена прямота, „даѝготура“, както би рекъл и реква неведнъж из своята история. Прозвището му идва от чутовната сила в ръцете му, убил е муле с един удар, „та от това убийство ми излезе името Тезеят и малкото човечество между Могила и Могилчица почна да ме страхопочита.“ Но още повече страхопочитание будят пришълците, които са се настанили в селското училище и които вършат своите потайни дейности в още по-потайна доба: „опасни са тези по непознат за мене начин, ще те разпорят, докато спиш, с камъни ще те напълнят и зашият…“.
Нека пристъпи тук и Смиленина, някогашната учителка на Тезеят, към която той питае най-топли чувства, както и центърът, сърцето, слънцето на този роман – нейната дъщеря Ариана, която събира в себе си всички добродетели и всички грехове. И свири на цигулка така, че омагьосва всичко около себе си: „Лъкът в ръката ѝ плува в синьото, забързва, поспира, заиграва се като същество някакво, все едно то ѝ движи тънката китка“. Ариана, знайна още като Ариадна (че как инак, щом си имаме Тезей наблизо?) и Пагане (заради цигулката и „някакъв Паганин“) е мадоната и грешницата, нея „всички я искали за гадже, но тя ходела с едно момче, което бесело котки“, макар че по-натам разбираме, че тя така си прави, „може да е искала да го промени с любов, отвътре“. Тя е блянът на Тезеят, въпреки че през по-голяма част от книгата дори не е зървал лицето ѝ, но пък той е убеден, че е открил нейния Дневник, макар непонятни знаци да изпълват страниците му. Но това не му пречи да се втурне да я спасява, когато реши, че е в беда – едно половинчато спасение, което ще се обърне на падение.
А така, викам си, него го натръпва, мене ме надига, каква чудна мощ се крие в тая жена, мале, дето на всичко отгоре и си предаде спасителят. Ако доживея, викам си, да я видя в цялост, може и да я разбера. А може и да не.
В относително обособена втора част, прямо и безхитростно препращаща към „Вълшебната планина“ на Томас Ман, след драматични преживелици и Тезеят, и неговата мистична възлюбена са в санаториум в планината в чужбина, а причудливите и необясними събития следват едно след друго, докато тяхната вечна гоненица и недостиганица продължават. Тук мелодията на Димовски зазвучава различно, а момичето с ново име „свирела с цялото си тяло, както го правела, когато се засиявала или засенчвала. Беше чудновата, неземна музика…“ Тук срещаме „злата сила, която прави добро“, тук хора, дошли да си идат в мир, оздравяват от магията на музиката, която излиза от страниците на Дневника, там, където е „закодирана специална музика. Никой обаче още не може да ги изсвири така, че музиката да излезе наяве, да се получи“.
Пък човек, дето мисли в музика, се очовечава.
В тази част на романа-притча моралните категории отдавна са загубили своята категоричност, омаломощени пред напора на едно след друго следващите аморфни и преливащи сякаш в сън събития, а още една нова, особена категория излиза на бял свят: „Но се замислих: прав е бил тате, че доброто и злото като се опраскат, и се ражда Дозло. То е по-лукаво и от дяволът, понеже ни омешва представите и прави тая обърканост в природицата, дето Херът назовава хармония, даѝготура!“ И от тази обърканост, сред остатъците от Големия взрив, които се носят из въздуха, Тезеят ще си даде сметка: „Осиротях заради момиче, което познавах единствено от трите разказа на тримата: на Бичето, на Смиленина и на Хомохуманосът.“ А и читателят редом с него ще се сети, че всъщност не познава тази жена – тя е навсякъде в романа, но все през чужди очи следим нейните причудливи действия.
В края кръгът се затваря, нови същества изпълзяват, за да заплашват мира в селото („Ние си отиваме, а след този вампир ще надойдат и други. Ще се заселят в къщитени, вика, а после – и в гробовете ни“), а едни последни тайни има да се разкриват за вече отминалите наглед изцяло събития. Защото нищо никога не е напълно завършено в този свят, в който и смъртта може да бъде предизвикана да се промени.
Минорна, но омайваща мелодия се носи от прозата на Красимир Димовски в „Тезеят в своя лабиринт“. По странциите приказки и митове се омешват необратимо с реалии от ония години на Прехода, в които всичко е възможно, но по-възможно е злото от доброто. Наситеният стил на автора те поставя пред дилема – или ще дириш напразно познати ориентири, или ще се предадеш на един стихиен разказвач, който ще те води из непредсказуеми друмища, ще те бухва във водовъртежи от събития, след които ще те захвърля на нови брегове, където ще виждаш героите му в различна светлина. Не мисля, че мога да намеря правилните думи, за да предам хипнотичната сила на тази проза, няма и нужда, тя е самобитна, различна, протягаща неусетно ластари в различни посоки, но най-вече към душата на човек, ако ѝ позволи. И е добре да го направи, защото в този роман ще скита не само из познати земи, а в кратки и много оригинални интерлюдии ще отскача и до различни планети, на които се случват какви ли не фантастични събития, които някак се вписват естествено в руслото на романа. За мен това е книга, която мога да сравня по оригиналност и стилова плътност до прозата на Александър Секулов (особено в „Гравьор на сънища“), както и аморфната материя на „Емпузион“ на Олга Токарчук. И си мисля само, че ще я разбера по-добре, като прочета другите, които я предхождат. И това ще стане.
От същия жанр
