Джулиан преминаваше през всяка част от живота на Пол по един и същи начин – без да има право, без да иска разрешение, със сигурни крачки, в които нямаше и следа от грубост, напротив, но и приемайки за даденост, че Пол ще го допусне навсякъде.
Привлече ме тази безутешна корица и обещанието за потапяне в токсична привързаност, която води до насилие. „Тези брутални наслади“ започва и точно така – две взаимно изпитващи се един друг момчета качват в колата си мъж, когото са набелязали. За какво – ще научим далеч напред в книгата. Но от самото начало е ясно, че предстои нещо крайно. И Мика Немеревър ще ни върне в началото, при срещата им, и ще ни поведе по стръмнината към тяхното падение – при все че през цялото време те мислят, че катерят към връх. Върхът на абсолютното взаимно познание, там, където „да те познават до съвършенство бе облекчение и ужас“.
Джулиан и Пол са две наглед напълно различни хлапета. Първият е богат, арогантен, харизматичен, свикнал да получава всичко с лекота. Но е осакатен, физически от катастрофа, и душевно от семейството си, с което предстоят сблъсъци. Пол е уязвим до болка… наскоро е загубил баща си, семейството му се олюлява на ръба на рухване. Има нужда да се опре някъде. И избира непостижимия идеал в лицето на Джулиан. И за негова съвършена изненада и той е избран от него на свой ред. Стъпка по стъпка започва един драматичен танц на взаимност, влизането им в чуждия живот, откриването какво могат да бъдат един за друг. Джулиан иска да бъде спасен от някого, дори да не го съзнава дълго врме. Пол иска да бъде нещо за някого, защото всъщност не вярва истински в собственото си съществуване. Но с това момче нещата са различни:
Джулиан му вярваше и уважението му беше безгранично. За Пол това като че беше първата му стъпка към значимостта на живота му. И не беше сигурен, че някога ще свикне с това – тази извисяваща, издигаща по стръмнините тръпка да бъдеш видян, признат, разбран.
Само че това не е любовна история. А е хронология на едно обсебване, което води до насилие. Двете момчета минават отвъд физическото – да, „желаеха се така, както плътта иска да сплете нишките си върху кървяща рана“, пише красиво Немеревър, но всъщност нищо красиво няма в начините, по които се нараняват един друг, физически и много повече душевно. До момента, в който точката на пречупване е далеч премината и няма връщане назад. Когато планирането на крайности вече не е достатъчно.
Искаше да забрави, че някога си бе позволил да се поддаде на слабостта да пожелае нещо. Искаше да изтърка с телена четка всички доказателства, че изобщо е съществувал някъде другаде извън собствената си глава, че е видим обект, който всеки друг може да забележи, да прочете в него, да му се присмее и да го осъди.
Същностна част от романа са разсъжденията върху популярния експеримент на Милграм, при който студенти си мислят, че нараняват хора, но продължават да се подчиняват на указанията, които получават, без да съзнават, че самите им реакции към насилието са това, което е обект на изследването. Двете хлапета си играят на същото един с друг – те се търсят, преследват, изпитват, те минават през цялата скала от емоции, за да дирят истината един за друг. Истината, която никой не може да открие с пълна сигурност, може само да догажда какво се случва в чуждия ум. „Тези брутални наслади“ е рамкирана от едно брутално престъпление, планирано и извършено с хладнокръвна жестокост, но е много повече роман за токсичните крайности на любовта, когато тя се е превърнала до такава степен в самоцел, че животът буди ужас, а смъртта изглежда като облекчение. И макар да съзнавам тези измерения на романа, книгата ме остави дистанциран в цялото си протежение, не разбрах психологическата обосновка на действията на тези хлапета, които избраха да бъдат деструктивни във всичко, най-вече един към друг.
От същите жанрове
