Paris fell, or rose, or fell, or rose, or fell.
И друг път съм казвал, че за мен Чайна Миевил и Чък Паланюк са най-ярките примери за изключителни писатели, които българската публика по непонятни за мен причини почти изцяло пренебрегва. Няколко издатели опитаха да променят това: „Алтера“ с „Градът и градът“, за която съм писал два пъти (тук и тук), „Ентусиаст“ с „Посланическото градче“, „ИнфоДар“ със „Станция Пердидо“ (все така я търся с надежда за четене, да си кажа), „Изток-Запад“ с „Морелси“… И все не се намираха достатъчно читатели за втори опит. И остава да си го четем в оригинал – вече писах тук за неговия сборник „Looking for Jake and Other Stories“, а скоро се зачетох и в неговия причудлив кратък роман „The Last Days of New Paris“ („Последните дни на Новия Париж“).
Небето над Париж е пълно с причини да не се лети.
Трудно е да се опише този пореден причудлив полет на фантазията на Миевил, но ще опитам. В алтернативна версия на историята през 1950 г. Втората световна война все още се вихри по улиците на Париж, а най-отличителният символ на града изглежда странно: долната част на Айфеловата кула липсва, което не пречи на горната да продължава да се рее над френската столица. Срещу нацистките окупатори са се възправили съживените творби на сюрреалистите, а на страната на германиците пък са призовани демонични създания от ада. Сред цялата тази бъркотия се възправя главният герой Тибо, който може да идентифицира манифестациите на творците, а и знае как да се справя с тях, защото те са заплаха далеч не само за нацистите. Градът е блокиран изцяло, за да не се позволи чудатите събития в него да заразят цяла Франция, а по улиците му текат ежедневни битки – защото „ако дяволските създания и живите творби не могат да се избегнат, те се нападат стръвно“.
Това, което някога беше най-красивият град на света, сега беше населено от собствените му некрасиви фантазии и от грозотиите от ада.

Сред батальоните от преизподнята, призовани от пакта между ада и Райха, се подвизва и френски колаборационист, който става нещо като епископ на Фюрерската църква, и който сам крои пъклени планове, докато смели творци като сюреалистите „трябваше да се подготвят за екзорсизъм“, за да спасят своя град. Или както пише Миевил: „В Париж човек трябва да се бори с изкуство, с демони и с нацисти.“ Миевил населява улиците на града с отгласи от творби на прочути имена в това течение (само на едно място споменава, че са били манифестирани и творби от символистите и декадентите), а на няколко места пространно и изброява имената им, докато в едната линия на книгата, в 1941 г., описва събитията, които довеждат до оживяването на техните причудливи творения. Често напусках страниците на книгата, за да потърся коя точно творба се появява пред героите – в основния текст и чудесните обяснителни бележки отзад (макар да са с онзи проклет маниер по страница и с цитат, без изричен маркер в текста) прелитат особените самолети на Рене Магрит („Le Drapeau noir“ – вдясно), появява се слонът Celebes на Макс Ернст (долу вляво), ширват се „марсианските“ пейзажи и автоматичните писаници на считаната за медиум Hélène Smith, а от самата корица се вижда и творба, която има сериозно участие в действието – „Exquisite corpse“ на Андре Бретон. Миевил дори разширява идеите си с това, че дори поеми могат да бъдат манифестирани, а някои от защитницте на Париж също владеят това изкуство, с което бъркотията става окончателна и практически непредставима.
Действието се завърта не само около френската съпротива, която защитава части от града от всички заплахи, но и от появата на една фотографка, която идва от външния свят и се опитва да убеди Тибо да ѝ помогне да запечата за бъдещето всички чудеса на воюващия град. Двамата поемат на сложна мисия, която е изпълнена с предизвикателства и обрати, а в един момент под ръка с демоничния епископ се пръква и Йозеф Менгеле, колаборацията между които е довела до създаване на още по-зловещи създания: „собствени демони, съчетание от германски заповеди, зловещите опити на Менгеле, токсичната вяра на нацисткия епископ, счупена материя от обитатели на ада и енергия от екзекутирано манифестирано изкуство“. Пред героите се изправя „аватарът на гибелта на Франция“, който се храни с изкуство, а в типичен за Миевил крайно неочакван обрат се появява и още по-страховита заплаха, която е олицетворение на една творба със спорно авторство. Но коя е тя и какво има на нея – ще видите в бележките.
В края авторът е поместил бележка, която се развива през 2012 г., където твърди, че е срещнал лично Тибо и всичко предхождащо е разказно лично от него, с което добави още малко към своята чудата мистерия. Сигурен съм, че съм изпуснал много препратки в текста заради непознаването ми на теченията в изкуството, които доминират в романа,но най-общо мога да определя атмосферата му на сходна с тази на „Пикник край пътя“ на Аркадий и Борис Стругацки, досег с нещо непонятно, но вълнуващо. Разбира се, няма как да не се отчете основната символика на книгата, че свободното изкуство винаги ще се възправя срещу догмите и ограниченията, че самият дух на творческия порив се съпротивлява на насилието и пропагандата, но книгата е твърде кратка, за да бъдат развити тези идеи в детайли. С отношението на нацистите към изкуството се сетих и за книгата „Пазители на наследството“ на Робърт М. Едсъл и Брет Уитър, в която се описват мащабните им кражби от целия европейски континент.
С две думи – чудата книга, която може да бъде тълкувана по много начини, една от малкото с името „Париж“ в заглавието, която навярно ще остане и за в бъдеще неиздадена у нас. И само като шега – казват, че Миевил пише странна (weird) фантастика, в този роман той отива една стъпка напред – в сюрреалистичната фантастика. И все пак за мен тази творба е някак недоразвита, този свят носи толкова много потенциал.