От години с колеги си подхвърляме закачки за издаване на The Sandman, но едно е да си мечтаеш, друго е да се заемеш наистина сериозно със запълването на този пропуск – както се случи вече с изданията на “Голям Проклет Sin City” на Франк Милър и омнибусът “Дедпул & Кейбъл”, които красят библиотеката ми. „The Sandman. Господарят на сънищата – том 1: Прелюдии и ноктюрни“ е само едно прилично начало, както уместно посочват във въведението и предговора Патрик Ротфус (чиято „Името на вятъра“ намирам за изключителна) и Карън Бъргър, съосновател на издателство Vertigo, който разказва как е започнала историята, предопределена да се превърне в класика за графичните романи.
Лично аз не съм познавач в областта, отделни заглавия са ми познати, а най-близкият ми досег с тази култура е сериалът The Big Bang Theory, тоест никакъв. Затова и прочитът ми на този графичен роман е абсолютно повърхностен, но с бегло търсене с лекота ще откриете колкото щете по-сериозни анализи, ако ви тегли. Както е добре известно, историята започва с магически ритуал, който цели да бъде пленена Смъртта, но вместо това е уловен нейният брат – Господарят на сънищата. Той се оказва в десетилетна изолация, докато неговите похитители се опитват да измолят обичайните дарове – сила, безсмъртие и обещание да не търси отмъщение, ако бъде освободен. И когато най-сетне това се случва, отслабеното същество трябва да си върне отнетите при похищението предмети, в които е заключена силата му – кесия, шлем и рубин. За тази цел Господарят на сънищата трябва да посети обладана къща, самото пъкло, където управлява странен триумвират, и да влезе в схватка с чудовище в не твърде човешки образ, който се опиянява от болката на околните. Пътем се развиват и цял куп странични линии, които имат отношение към събитията, а насилието и страданието се сипят в сериозни количества. Появяват се и някои супергерои, но в минимално количество, без да фокусират вниманието. В крайна сметка това е история за вечните теми – човешките грехове и покварата в душата, която не се спира пред нищо, за да осъществи щенията си.
Два хубави часа с „Прелюдии и ноктюрни“ прекарах, спирах се често на някои особено сполучливи и стряскащи панели, възхищавах се на майсторството на художниците, които превръщат идеите на Геймън в страховит разказ в картинки. Имам очакване, че продълженията ще са много по-интересни, това встъпление ми се струва само предястие и оставам в очакване.
