В тези дни на сардонично тържество на лъжата ми се струва особено важно да пиша точно за тази книга – „Шоуменът. Поглед към инвазията, която разтърси света и превърна Володимир Зеленски в лидер“ на кореспондента на сп. „Тайм“ Саймън Шустър, който получава безпрецедентен достъп до украинския президент и неговото обкръжение по време на войната. Но това не е хроника на бойните действия, нито опит за безпристрастен портрет – това е личен поглед, невинаги положителен, към един мъж, който дотолкова се извиси, че привлича върху себе си всяка мълния. Безброй фалшиви новини се въртят около него, руската пропаганда всячески се стреми да го омаскари, да подкопае авторитета му, да накърни образа му – с което и показва колко всъщност ги вбесява и плаши неговият успех като лидер, който остана на поста си тогава, когато всички го съветваха да бяга. И който вече три години прави всичко възможно, за да спаси държавата си от жестоката участ да бъде отново смазана под руски ботуш. Не желая да съм безпристрастен в този текст – мечтая и у нас да имаме лидери като Зеленски, а не крадливи мижитурки, които охотно са готови да ни продадат обратно на руснаците срещу броени сребърници. Такива доволно си имат и в Украйна, няма съмнение, но те си имат и този човек – най-неочаквания герой.
Трудно ми е да предам основните теми на книгата по простата причина, че Шустър е избягал от хронологичния подход и постоянно скача във времето – от страховити и изпълнени с напрежение сцени от войната той мести погледа си към миналото на Зеленски и неговата изключително успешна актьорска кариера, която се оказва трамплин към неочаквания пост на украински президент. И няма как да не направя паралел с тукашния топ шоумен Слави Трифонов, който сам имаше подобно влияние върху народа ни, и го използва не за добро, а за да сее разединение, невежество и арогатност чрез своите шумни проксита в парламента. То дори е нелепо да се прави сравнение, сякаш у нас винаги получаваме някакви ерзац версии на всичко, което има потенциал да е положително.
Важно ми се струва да се спомене от самото начало какъв е Майкъл Шустър, който е от 2009 г. е репортер в Киев и е запознат в детайли с всичко случило се през десетте години от началото на руската атака срещу украинската държавност. Той пише, че за този период „градът се беше превърнал в мой втори дом“, като добавя обезоръжаващо: „Половината от рода ми идва от Украйна. Другата – от Русия“. Навярно за негово щастие обаче е израстнал в Сан Франциско в рускоезична среда, след като родителите му бягат от СССР през 1989 г. И точно този човек получава достъп до Зеленски и възможност да се опита да предаде отвътре какво се случва с него и хората около му, тези, които руснаците така арогантно подцениха:
Зеленски и неговият екип, хора с опит като продуценти и изпълнители, познават силата на човешките възприятия толкова добре, колкото всеки кремълски пропагандатор, а вероятно и по-добре. Благодарение на дългогодишния си опит в шоубизнеса те знаят как да предизвикват емоции, как да вдъхновят и покорят публиката и осъзнават, че това е не само една от най-важните им задачи, но и вероятно най-добрият начин да подкрепят храбрите усилия на военните. Докато генерал Залужни се съсредоточава изцяло върху боевете, президентът си поставя за цел да продължи да натиска Запада за помощ: синергия в отношенията им, която ще продължи няколко месеца, преди да се превърне в разрив.
В началото Шустър се спира подробно на събитията по време на руското нападение, когато никой не очаква украинците да издържат. Мнозина дезертират, а навярно не твърде изненадващо най-много бегълци има в главната разузнавателна служба на Украйна. Шустър пише: „Десетки от офицерите ѝ преминават на страната на нашествениците и така буквално им дават в ръцете ключа към различни части от южна Украйна“. Описва как на Зеленски и хората му се налага да се крият в стар бункер, проектиран в Москва, за който съзнават, че враговете им „знаят къде е разположена дори президентската тоалетна“. Силно впечатление ми направи описанието на ключовата битка за летището в Гостомел, когато Зеленски „издаде най-суровите заповеди: „Никаква милост. Използвайте всички налични оръжия, за да изметете всичко руско оттам“. Същевременно с много съчувствие Шустър описва какво се случва със семейството му в първите седмици след атаката, как им се налага да бягат отчаяно под силна охрана и да не знаят къде ще прекарат нощта, нито дали ще избягнат ужаса да попаднат в плен и да бъдат използвани като заложници.
Завоят към живота на Зеленски преди политиката идва като почивка от тези страховити събития. Шустър се спира на детството му и как е отгледан, като посочва, че Зеленски определя преподавателския подход на баща си като „максималистки“. Авторът допълва: „Но той е нещо типично за еврейските семейства в Съветския съюз, които често вярват, че свръхпостиженията са единственият начин на човек да има достоен живот в нечестна система.“ Проследена е траекторията му в комедийното шоу КВН, което е „една от оцелелите връзки между Москва и бившите ѝ васални държави“. В него се използва само руски език, а сцени има във „всяко ъгълче на бившата империя – от Молдова до Таджикистан – и на всяка изпълнителите използват руски език“. Нямам намерение да преразказвам в подробности кариерата на Зеленски и хората около него, Шустър го прави със симпатия, като посочва колко влиятелно е неговото по-късно шоу „Вечерен квартал“ със своите отличителни скечове, които често вземат за прицел политиците и техните действия.
Истинското събуждане на актьора за реалността идва при окупацията на Крим, когато Зеленски говори по телевизията в опит да използва популярността си за сваляне на напрежението. В нея той казва на Янукович, че трябва да се откаже от властта, но едновременно с това се противопоставя и на неговите противници, които отменят закон, който прави руския език официален за източна Украйна: „На изток, в Крим, ако хората искат да говорят на руски, оставете ги – обръще се той към лидерите на въстанието. – Оставете ги на мира. Дайте им законното право да говорят на руски. Езикът никога няма да разедини родината ни. Аз имам еврейска кръв, говоря на руски и съм гражданин на Украйна. Обичам тази страна и не желая да съм част от друга.“ И после добавя думи, които 10 години по-късно отекват с още по-голяма сила – и ясно разбиране колко път е трябвало да извърви до сегашната си непоколебима воля да устои: „Скъпи Владимир Владимирович, не си позволявайте дори и да намеквате за военен конфликт. Русия и Украйна са братски народи. От един цвят сме. От една кръв. Разбираме се, независимо от езика. Ако това искате, аз мога и на колене да ви се примоля. Но, моля ви, не карайте народа ни да коленичи.“ Това, както пише Шустър, е моментът, в който неговата политическа сатира се првръща в политически активизъм, а аз лично виждам един човек, който е способен на лична саможертва и го доказва постоянно.
Животът на хората му зависи от способността му да задържи светлината на прожекторите върху Украйна. За да оцелее нацията му, той не трябва да допусне американците и европейците да се отегчат и да сменят канала.
След това се спира на успеха на сериала „Слуга на народа“, както и на смазващата му изборна победа със 73% от гласовете в балотажа (но и описва как прибягва до помощ от олигарх на име Иор Коломойски, петролен и банков магнат, който „се отличава с рядкото постижение да е беглец както от руското, така и от украинското законодателство“), пише за сложното начало на неговото управление, обвиненията срещу него, след като декларира своето състояние в деня на встъпването си в длъжност, а също и противопоставянето му на Тръмп, когато той иска да бъдат изфрабрикувани компромати срещу Байдън – срещам коментари, че това може да е част от причината за идиотщините, които плещи новият господар в Белия дом в последната седмица. Много важни за мен са страниците, в които се проследяват изобщо корените на конфликта, както и прочутите Мински споразумения. Според Зеленски Путин всъщност е искал Донбас да бъде част от Украйна като средство за поддържане на държавата в състояние на постоянна нестабилност: „Украйна ще се окаже обременена с регион, опустошен от войната и променен от влиянието на руската пропаганда. Жителите му – около 3,5 милиона – ще се превърнат в избиратели на силен проруски блок в украинския парламент и ще пречат на всеки опит на Киев да се интегрира със Запада.“ Но все пак държи да има избори там, а не да се наложи със сила, както иска шумното обществено мнение по време на управлението му:
Няма да се съглася да воювам в Донбас. Знам, че нетърпеливите това да се случи са много, особено тези, които организират протестите и скандират: „Да си върнем всичко с бой!“. Но на каква цена? Каква е цената? Това е друга история за човешкия живот и за земята, която не е моята. Ако обществото не е доволно, тогава ще дойде нов лидер, който ще удовлетвори тези изисквания. Но аз никога няма да го направя, защото моята позиция в живота е да бъда преди всичко човек. И не мога да изпратя войници там. Как? Колко от тях ще загинат? Стотици хиляди, а след това ще избухне тотална война, тотална война в Украйна, а после и в цяла Европа.
Пророчески думи, но както вече знаем, тази горчива чаша не го отминава, дори да отказва да я изпие доброволно. Както вече споменах, образът, който Шустър рисува на Зеленски, далеч не е само положителен. Той балансирано отразява как рейтингът на президента пада през цялата 2020 г., дори срещу него цинично е организиран шумен протест, докато е хоспитализиран с тежко протичащ коронавирус. Проследява решителните му действия около забраната на телевизионните канали на Медведчук, вярното куче на Путин и гласен за проруски властник, след като „Киев падне за 3 дни“, а по-късно властите конфискуват и смеейните му активи, включително тръбата, която доставя руски газ на Европа през Украйна, която е била източника на приходи за партията, представляваща руските интереси в Украйна. Шустър цитира Олег Волошин, виден депутат от партията на Медведчук, който се заканва на Зеленски: „Русия или получава влиянието, което желае да има, по мирен път, или си го взема със сила. Трети вариант няма.“
Авторът посочва, че до самото начало на войната Зеленски смята, че атаката ще е малка по мащаб и далеч не толкова катастрофална, колкото ще е според американците. Грешка, която е трудно разбираема вън от контекста на всичко по-горе, от самата настройка на човек, който е градил кариерата си и в двете държави и е бил готов да коленичи пред руския самодържец, за да измоли прошка за родината си. След като излизат наяве руските зверства, това не е същият човек – и мисля, че двете снимки от 2019 и 2022 г., които са поместени в книгата, говорят сами по себе си. Шустър описва неговите целенасочени усилия да наложи на медиите да разпространяват одобрена от властта на информация („за някои критици то намирисва на военновременна пропаганда“), както и как постепенно с времето започва да се намесва в планирането на военните действия, заради което и според Шустър идва неговия разрив със Залужни.
И колкото и важна да ми се струва книгата, не мога да не мисля, че приключва някак в нищото, дори далеч преди да се появи разрушителният Тръмп и да внесе хаос, от който не е ясно какво ще произлезе – само е ясно, че едва ли ще е нещо добро за Украйна и Европа… дано да греша. „Шоуменът“ е личен поглед отблизо и не мисля, че трябва да се гледа на книгата като напълно достоверен източник на информация, Шустър има достъп, но не и пълен поглед върху всичко случващо се в украинското управление, но все пак му прави чест, че образът, който рисува на украинския президент, не е изкуствено разкрасен и изцяло положителен. За Зеленски тепърва ще се пишат големи книги, каквото и да се случи с него и с неговата държава. Защото те устояха и имат прилични шансове да надделеят – въпреки всичко. Три години след изтичането на „трите дни“, които ехидните руски пропагандисти сочеха като очакван срок за успеха на своите Z-армии. И само в края искам да посоча още две важни за мен книги, които също трябва да бъдат четени – „Война и наказание“ на Михаил Зигар и излизащата до дни „Ние. Дневник на падението“ на Дмитрий Глуховски.
От същите жанрове
