„Тигър под дъжда“ на Тодор Николов съдържа 17 разказа, които ми напомниха едновременно на двата сборника на Деян Енев – „Българчето от Аляска“ и „Внукът на Хемингуей“, – малко на „Не беше тук и си отиде“ на Георги Томов и романа „Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров, но с неизбежните нюанси. В книгата рядко има моменти, които приковават вниманието или някакво рязко преобръщане, по-скоро има една равномерност, добре нареден баланс, като пътуване с кола по хубав, прав път. Без претенция, без поза, без опити за оригиналничене. Просто един малък, добре написан сборник с шепа почти делнични истории, в които е лесно да се разпознае доброто перо. Книга, която трудно ще привлече вниманието на свикналия на шарения и шумотевица читател, но ще си намери точните хора с точните житейски съдби зад себе си, които да я оценят.
Сред всички разкази за себе си лично отличих няколко, които ме заплениха с лекота: „Заек в ъгъла“, „Герои“, „Надолу по улицата“, по съвпадение бяха все в началото и ми зададоха високо очакване за останалите, но другите по-скоро не оставиха нищо в мен, макар четенето да беше приятно изживяване. Четейки хубавите думи за сборника на три знакови за българската литература имена на задната корица, си мисля, че просто виждаме нещата по много различен начин и това си е нормално.
С две думи, в „Тигър под дъжда“ са разкази, тихи и кротки като ръмеж. Мисля, че ще усетите, ако са за вас.
От същите жанрове
