12 години по-късно двутомието “То” не е същото, вярно си е. Но не променя факта, че преди цяла вечност заради тази книга 2 седмици не ходих на тренировки (знаете по какво, боли ме да го казвам след снощи), защото имах чувството, че от всяка шахта ще се покаже клоун, ще ми предложи балонче и ще каже, че там долу всички се реят… За това кошмарно впечатление голяма заслуга имаха и двете невероятни корици, дело на Петър Станимиров, които и до днес намирам за смразяващи. А следващата седмица ще ги имам и в луксозен вариант в уникалния албум, който пускаме с илюстрации на художника, вдъхновени от Кинг, но за това тепърва ще се пише и говори много – просто такова нещо не е правено досега у нас.
За сюжета не виждам смисъл да се разпростирам излишно, все ще да сте гледали поне филма – който аз все още не успявам да изтърпя целия. Седем деца, всяко уникално по своему, но с обща черта – аутсайдери са, тероризирани от хулиганите в родния им град Дери. Серия убийства на техни връстници разбунват града (но не твърде много), докато Кинг малко по малко ни разкрива зловещата тайна – чудовище, често в образа на клоун, което на определени цикли избива малки дечица и се храни с тях. Паралелно действието се развива и 27 години по-късно, когато порасналите деца – очевидно оцелели – се връщат в Дери, за да започнат битката наново и малко помалко пълната им амнезия за събитията от детството им започва да изчезва. Припомнят си имена, случки, победи, поражения… миналото ги връхлита като товарен влак и не всеки от тях понася това. Читателят прелита през време и пространство, но Кинг вече е наистина Писател – почти всичките му най-велики романи са вече написани – и знае как да го накара да лети сред мрачните дълбини на фантазията му… А там има кошмари, само кошмари…
Затъването сред страниците на “То” е неизбежно. Да, вече нямаше хипнотичното влияние, което упражняваше върху мен преди 12 години, но това ми позволи да се насладя докрай на безкрайния талант на великия разказвач. И страхотния превод, не мога да пропусна – Любомир Николов използва българския език като добре смазан инструмент, което допълва удоволствието! Детското не е само невинност, не е само любознателност и мечти за приключения – героите на Кинг порастват бързо под ударите – нерядко буквално – на малко по-големите си врагове, с вече деформирани от физическото си превъзходство умове и души, с психични отклонения и постепенно сриване към пълната лудост. И затова не е виновен само Градът, нито само То/Пениуайз/върколакът/огромната птица/прокажения и още множеството му превъплъщения. Злото е заложено в тях изначално.
То убива деца, но по-лошо – краде души на възрастни и деца. Четейки книгата, вече не ме впечатляваше толкова персонифицираното зло в лицето на разкривените зъби на изродския клоун, а влиянието, с което е просмукал Дери – злобата у хората, слепотата им за нещата, които не ги засягат, стаяваното Знание, че има нещо сбъркано с града – и бездушното приемане на неизбежната кървава дан на всеки 26-27 години. Езическите традиции са все още живи, скрити под благовидното покривало на наслагвания върху тях.
Не знам за вас, но аз имам чувството, че във всеки български град живее по един То, следейки новините.
Кориците, с които книгата се продава сега, са хубави. Нищо повече – отбиване на номер без много усилия. Нищо общо с чудовищността на таланта на Петър Станимиров. Но в това ще се убедите сами, като видите . Това е Кинг, въплътен в картини. Вижте само две от тях:
Може би в бъдещи издания на Кинг ще имаме отново шанса да видим нови негови рисунки… а може би не…
