Ето ви Рана Дасгупта. Дребничък, мургав, типичен индиец. Само дето е британец. А когато го прочетете (няма “ако”, да знаете!) ще видите един жител на света. Който се чувства еднакво удобно в западния свят, в Делхи, където живее, и в едно софийско кафе, където представи романа си миналата седмица. И където грабна моето внимание до степен книгата му да получи пълен приоритет сред десетки други чакащи. Заслужаваше си. Да, адски много си заслужаваше.
Това е роман с разкази. Мда, и аз отпървом гледах малко странно, стегнат в оковите на каноничното книгоиздаване. Майната му, ако следваме нашенските реалии, Рана никога нямаше да бъде преведен. Но “Жанет 45” не следватничии правила, за което и непрестанно печелят все повече моето уважение. И още много техни чудесии ще се появяват тук, гарантирам.
Тринайсет пътника, приковани към едно летище заради буря. Различни, отчуждени, способни да стоят часове наред самостойни, без да свържат човешкото в себе си с това на хората около. Но започват да си разказват истории. И се получава един съвременен “Декамерон”, едни съвременни “Кентърбърийски разкази”. Последното го разбрах от автора и смелостта му да се цели толкова нависоко ми допадна страшно много.
Разказите… ето тук вече попадаме в дълбоките води на един страхотен талант, получил чудесен превод и редакция, както заслужава. Отделни светове, едновременно фантастични и толкова земни, сбрани сред страниците, докосващи се един в друг, преливащи почти неуловимо, но все пак различни, с отличим ритъм, стил, начин на дишане на буквите по страниците. Този роман сякаш пулсира в ръката на човек и е една от книгите, които не препоръчвам да се чете на електронен носител. Още повече, че поредната изключителна корица на Райчо Станев дава цялостна спойка на разказоромана. Как е стигнал до тази корица може да научите в “Аз чета” – от известно време в блога на “Изток-Запад” и аз съм започнал да поствам различните варианти за корици и това ми се струва чудесен начин да привлечеш читателите в магията на създаването на една книга.
Рана Дасгупта няма граници за перото си, няма правила, които да спазва, няма стремеж да се хареса. Разказите му политват като пера, носени от вятъра – непредсказуеми, фантастични, никога не знаеш къде точно ще се приземят и дали изобщо някога ще го направят – те могат да летят и вечно! А сред кориците чака шивач, който една дреха издига до небесата и срива в калта; мъж, който решава какво си заслужава да си спомняте и какво не, забравили паметта си сред смазващия товар на интернет; милиардер, чиято дъщеря оживява всичко около й и затова я затваря в мъртва недостъпна кула до мига, в който миналото не се завръща с трясък да предяви себе си; картограф, попаднал в ситуация, в която трябва да плати за спасяването на живота си, докато се опитва да промени света; една жена, превръщаща се в магазин (да, звучи странно, но разказът е потресаващ!), един надлез, зад който може да се скрие цял един живот и едипов грях; мъж, влюбен в очовечаваща се кукла, която ще го докара на ръба на човешкото и неосъществимото (“Атлас”!); една нетривиална моряшка история и чакащата на сушата жена; безмъртен, готов да смени вечността за една дума на място; магично момиче, способно да сбъдва фантазии, всякакви фантазии, невероятни фантазии… и само да се изгубва сред тях…; един късметлия, издигащ се в шеметен полет до мига, в който решава да се спусне стремглаво накъдето трябва; и накрая един сънорециклатор, който е в тежки отношения с храната и хората… Толкова много неща са сбрани зад тези корици, просто е неизразимо с думи кратки.
През цялото време, докато четях книгата… а аз я четях бавно – лукс, който далеч не давам на всяко заглавие.. си мислех колко приличат по замисъл тези разкази на писанията на Сашо Шпатов. Разликата е очебийна, разбира се, но в бъдното виждам как и нашият автор полита сред такива писания, които не признават нищо за даденост и могат да открият фантастична просека и сред най-баналната житейска ситуация, превръщаща я в приказка. Която си заслужава да бъде разказана дори и пред напълно непознати хора.
“Токио: отменен” е книга, която ще препоръчвам непрестанно, а имам ясното усещане, че и предишния (следващия) му роман – “Соло” ще ми донесе още повече удоволствие и нови посоки на мисълта. Светът около нас се променя с шеметни темпове, но изключителни автори като Дасгупта успяват да го уловят, да го впримчат в един миг и да го покажат застинал – в процес на трансформация, смесил традицията с бъдното, приказката с компютъра, слушателят с читателят… Не знам, трудно ми е да опиша колко много ми харесаха тези разкази.
Ще препрочитам тази книга. Това за мен означава много.
От същия автор
От същия жанр
