Не мога да обясня тази проста истина за живота: човек забравя голяма част от него. Болезнените неща, за които си бил сигурен, че никога няма да забравиш? Вече не си напълно сигурен как са се случили, а вълнуващите събития, спиращите дъха радости, са се разпокъсали, пръснали са се и са се превърнали в нещо друго. Спомените след това са заменени от различни радости и по-големи скърби, и колкото да и е невероятно – те също са изтласкани встрани, докато една сутрин береш череши с трите си пораснали дъщери, съпругът ти минава с пикапа и ти си напълно сигурна, че това е всичко, което си искала на този свят.
Но дали всичко е достатъчно? Деликатното перо на Ан Патчет, чиято проза заобичах заради „Белканто“ и „Холандската къща“, подема още една красива драматична история в „Том Лейк“, история за семейното щастие и за миналото, което все остава да мъждука някъде в нас. Една майка, съпругът ѝ, трите ѝ дъщери, лято като никое друго („лято, което понякога можеш да сбъркаш с края на света“) и премного череши за бране – идеалните условия за Лара да разкаже цялата история за лятото, когато е била млада, свободна и влюбена в мъж, който е бил предопределен да стане „най-великият актьор от своето поколение и със сигурност е най-известният“: Питър Дюк. Момичетата са израстнали с неговото творчество, най-голямата, Емили, дори дълго е била убедена, че той ѝ е баща, но най-важното е, че „и трите са на по двайсет и няколко, но макар да са свободни и напредничави, не ги интересува история, в която герой не е красив и известен мъж.“
Моите дъщери ме накараха да започна разказа си от началото, но всъщност началото не ги интересува. Искат да чуят само интересните части, а другото да се изреже.
В крайна сметка това е история за едно талантливо момиче и сцената. На която се е качила съвсем млада, открила е своята роля – тази на Емили в „Нашият град“ на Торнтън Уайлдър, и която ще я отведе до подстъпите на Холивуд, но и до един магичен мичигански летен театър на име „Том Лейк“. Там тя ще срещне не само харизматичния Питър Дюк, сам той в началото на бъдещата си бляскава кариера, но и брат му Себастиан и енергичната Палас, на която ѝ се налага да бъде дубльорка на Лара. „Никой от нас не знаеше, че се намираме в началото на нещо, но тогава започна историята с нас четиримата“, тези четирима, които играят собствена камерна пиеса, докато се отдават изцяло на единственото лято, което имат – лято на репетиции, кратки и наситени почивки, излизания на сцената, алкохол, драми и в крайна сметка дори и върховното представление – това, в което кръв се лее на сцената, но всички реплики трябва да бъдат казани, преди завесата да падне и да отдели отново двата толкова различни свята един от друг. За тези младежи всеки миг е театър и те ще изиграят отредените им роли докрай.
Ан Патчет движи умело действието между миналото и настоящето, като постепенно както разказва за събитията и уханията на онова свое свидно лято, така и историята на своето черешово семейство и как то е узряло. Това е дом, който е заченат именно в онези театрални месеци, и който през годините се е превърнал в още една сцена, на която играе мъжът, който го няма („мъжът, с когото бях прекарала едно лято, се настани в дома ни, а аз въпреки това мислех за него забележително рядко“), и срещу неуловимото присъствие на когото майката може единствено да негодува: „Най-голямата ни дъщеря ще се омъжи за сина на нашия съсед, момче, което обича, момче, което всички ние обичаме, а аз съм бясна на Дюк, който, макар и не по своя вина или по-скоро по вина на присъщата си неконтролируема дюковост, разкъса тъканта, която ме свързва с дъщеря ми.“ И дом, който крие постепенно разкриващи се тайни – и малки, и големи, и важни, и не чак толкова, но всички до една свидетелства за крехкостта на човешкото сърце и несломимата му сила, след като е било веднъж съкрушено и оцеляло.
От толкова много години не съм целувала друг човек и в това се крие дълбока и тайна утеха.
А на и около сцената на „Том Лейк“ се развива лека, красива история с предопределен трагичен край. Патчет ни въвежда в тайнството на театъра, на сформирането на сценичното семейство, където някой може и да е известен, докато другите „бяхме или на път към славата, или на път да излезем от бранша“, а едно момиче, което за кратко е било под светлините на прожекторите, е изпратено да изиграе отново любимата си Емили, да изиграе себе си. Но в тази пишеща се в движение пиеса главната роля е отредена другиму – на Дюк, „който знаеше, че е обречен на величие“, който налудничаво се подготвя за всяка своя роля, пие прекомерно и неудържимо и само брат му, неуспелият тенисист, успява да го укроти: „Себастиан се опитваше да предугади лудостта на Дюк с надеждата да я заобиколи, като под лудост нямам предвид талант или ексцентричност, а абсолютно откачено държание.“ Но в крайна сметка „не можеш да спасиш хора, които сами не искат да се спасят“ и младото момиче, което има само една роля за себе си, ще трябва да я изиграе докрай. И сега трябва да разкаже всичко на своите дъщери, или почти всичко може би: „Искам да си мислят, че съм била по-добра, отколкото бях в действителност, и искам да им кажа истината, в случай че може да им бъде полезна. Тези две желания не същестуват хармонично заедно, но се намираме на този етап от историята.“
Добрите бракове никога не са толкова интересни, колкото лошите връзки.
„Том Лейк“ някак ми напомняше на „Тайната история“ на Дона Тарт, и тук се създава една изолирана от околните група, която подхранва взаимно егото и емоциите си, и на която е предопределено да се разпадне след неизбежни драматични събития. Но смятам, че е редно да се обърне внимание и на другата група, която се е сформирала в неразказното време: това семейство на майката и нейните три дъщери, баща им, който сам влиза като герой в историята по някое време, и живота им редом със сянката на един мъж, който не участва пряко в историята, но влияе на живота на всеки един от тях – дали през времето, дали през пространството. И едновременно с това Ан Патчет неумолимо насочва към катарзисен момент в края, който читателят може да си мисли, че е предугадил, но съм убеден, че ще остане изненадан. Защото в крайна сметка това е роман за семейството, което минава през всичко – и остава заедно, защото черешите все пак трябва да се оберат. Зрели като чувствата, които лятото подхранва щедро.
От същия автор
От същия жанр
