“Топли тела” на Айзък Мериън – култов хумористично-романтичен хорър

Преди време любимият ми блогър (и вече колега в “Изток-Запад”) Бла написа изключително ревю за тази книга тук, в Книголандия, а при другарчетата от “Аз чета” Вал направи упражнение на тема “Лирични отклонения с романтичнолигава женска насоченост”. Щегувам се, просто се чудя какво мога да добавя собственоръчно, след като най-сетне прочетох “Топли тела”, макар и с едно голямо наум заради тематиката и горните писания.

Истината е, че все пак ме израдва, най-малкото заради великолепния черен хумор на Айзък Мериън (всъщност ми напомни на страхотния Джо Абъркромби), който умело пресъздава битието на едно зомби, което не помни кой е, откъде е, знае само, че трябва да се клатушка насам-натам, да ръмжи и отвреме-навреме да отскача до съседния град, за да се нахрани с прясно човешко месо. И основният деликатес – мозъкът, – който дава възможност за блажени мигове да изживее откъс от живота на поредната жертва. Зомбитата живеят на голямо летище под властта на бесни скелети, създали зомби религия – нищо ново под слънцето. Ходещите мъртви нямат много чувства, имат сериозни грижи с говора и изобщо мисловната дейност, но дори се опитват да правят секс (или някакво бледо подобие ала порно с чалга певица) и дори да отглеждат деца-зомбенца, които имат нелошото качество никога да не порастват, а и няма нужда да се притеснява човек (ъъъ, зомби, де), че ще паднат и ще си счупят нещо…

Арчи е странно зомби, което упорито се опитва да разчупи досадата на битието около себе си и това се случва, когато изяжда мозъка на момче и се влюбва в момичето – Джули, което той е обичал. Вместо да я изяде и нея за десерт, той е отвлича и започва да се грижи за нея, докато не е разкрит от съплеменниците си. Нещо голямо започва да се мъти във въздуха, а приключенията на Арчи и Джули продължават в една от последните човешки крепости – стадион, където странната им връзка ще премине през куп изпитания, за да се достигне до един адски изненадващ край…

Страхотна книга, която по-скоро бих причислил към хумористичния, а не хорър или романтичния жанр, въпреки многото елементи и от тях. Изключителна корица, която е далеч по-добра от западните издания, моите искрени поздравления за художника Стоян Атанасов.

Ревю на книгата има и при колежката Бистра – Bistra’s Blog, както и при Lammoth.