Зомби (р)еволюция? Воистина!

С оглед на настоящия Лазаровден и на предстоящия Великден – все църковни празници, при които съвсем открито се чества зомбификацията на разни измислени идоли, и при които спекулацията на мита се припокрива с институционализираната догма – думата взима нашият ве(здесъ)щ фен на културологичните зомбита и върл противник на религиозните такива: Бла, който ще ни позабавлява надълго и нашироко с ревю, в което живите мъртви страдат от любовна мъка… Да пострадаме заедно и да се нагостим мозъчно!

В “Топли тела” Айзък Мериън ни разказва как от руините наАпокалипсиса се надигат реанимираните мъртви и се превръщат в господстващ вид. Сред ордите зомбита, засищащи глада си с човешко месо, се откроява Р, който помни от своята биография единствено инициала на името си и който обитава потънало в смърт и разруха летище, където даже си намира жена и деца, с които живее съгласно некро-каноните на Скелитата – старейшини, които управляват зомби обществото с костеливи юмруци. Ненадейно Р се влюбва в гаджето на последната си жертва, след като изяжда заедно със съдържанието на черепната му кутия и спомените му… Настъпва време на промени както за Р, така и за свитата му, а внезапно появилият се порив в мъртвото му сърце ще доведе до исторически събития… Но не сеподлъгвайте от описанието – Мериън, макар дебютант, който има още какво да учи, се справя изненадващо добре с повествованието и не се оставя на евтинията и кича; ето ви random цитат:

Събуждам се, загледан в далечния таван. Спомените, все така празни, се изпaряват напълно. Все още е нощ и чувам как жена ми прави секс с новия си любовник зад вратата на близката сервизна стая. Опитвам се да ги игнорирам. Веднъж вече ги засякох днес. Чух някакви шумове, а вратата беше широко отворена и затова влязох. Те бяха вътре, голи, блъскащи непохватно тела едно в друго, стенещи и стискащи взаимно бледата си плът. Той беше мек. Тя беше суха. Гледаха се с удивени изражения, сякаш някаква неясна сила ги притискаше един в друг в тази влажна плетеница от крайници. Очите им сякаш питаха: “Кой, по дяволите, си ти?”, докато се люлееха и подрусваха като марионетки от месо.

Именно така “Топли тела” печели пред тенденциозните си и лигави жанрови събратя – въпреки недвусмислената любовна нишка, Мериън рядко идеализира сюжетните си компоненти, даже напротив: образите и картините са мрачни, кървави и внушават отчаяние. Мъртвите вонят, градовете линеят, а убежищата се обитават от хора, които продължават да страдат от същите слабости, които са ни измъчвали и по времето, когато цивилизацията е била жива – лицемерие, страх, деспотизъм, предубеждения, похот. Освен това не очаквай бляскава кожа и вегетарианско меню, а се приготви за шепи, пълни с топли вътрешности, изгребани от още пищящи жертви и насочени към лакоми и зловонни усти, лица, разядени от ухапвания и напреднало разложение, човеци, които са не по-малко коварни и опасни от неживите…

Големият въпрос обаче е доколко една зомби история постига оригиналност и находчивост в контекста на един толкова експлоатиран, дори изчерпан поджанр, а отговорът е: неочаквано много. “Топли тела” не е уникална, но със сигурност успява да допринесе за развитието и разчупването на преупотребения шаблон (нещо, което дори многоуважаваният ветеран Саймън Пег признава). Зомбитата са интересен микс от стереотипите, които до болка познаваме, но комбинират в себе си различни културни и символни митологеми, с което хем внушават нещо ново, хем неизбежно водят до асоциации със заглавия като “Земята на мъртвите” на Джордж А. Ромеро, където също имаме опит за (р)еволюция на живите мъртви, пробудени от послесмъртната си леност и започнали да възвръщат мисловните си и емоционални инстинкти. Това е и една от причините, а също и едно от основните достойнства на романа, главният герой да се възприема толкова положително от читателя – съчувстваш му, но без да се ангажираш с прекомерен патос.

Галено наричаният Арчи е горчива оценка на сурова реалност, аутсайдер и романтик, символ на инфантилния, но искрен индивидуализъм и манията му по тинейджърката Джули е някак по детински симпатична, а не тривиална, с което той гордо се нарежда и до други зомбита, увековечени от поп-културата и представени като създания с одухотворени характеристики, например очарователните Bub или Fido. Освен това Арчи развива и любопитна форма на шизофрения, преследван, но и облагороден, от духа на последния си изконсумиран мозък, което го прави още по-интересен и забавен персонаж.

Въпреки развлекателното съдържание и чудесното оформление, “Топли тела” далеч не е идеална. Пропускаме станалите задължителни вече коректорски и преводачески грешки (тук са почти поносими, но все тъй смущаващи) и поглеждаме към самия текст: слабостите са донякъде в “човешкия” диалог (този на мъртвите е целенасочено “дървен”, в което няма нищо лошо), а също и в обекта на желание Джули, към която през повечето време оставаш сравнително безразличен и чиито твърде момичешки маниери и отношение спорадично дразнят. Историята има и няколко фактологични и логически недомислия, но нищо непростимо. Мериън компенсира с увлекателност и готин саундтрак (дано и в предстоящия филм се запази афинитетът на мъртвите към евъргрийни), с алюзии към Уилям Шекспир и легендарния “Епос за Гилгамеш”, който, както и преди сме споделяли в блог-пространството, е едно от първите места, където се засяга зомби темата, а пък обърнатата перспектива (разказвачът е мъртвец, който започва да се чувства по-“жив” от живите) е несъмнено удачна, благодарение на което некрофилската патология постепенно се редуцира.

Както знаем, според Ерих Фром некрофилията е страстното привличане към всичко, което е мъртво, разпаднало се, разложено, болно; това е страстта да се превръща това, което е живо, в нещо безжизнено; да се разрушава заради самото разрушаване; изключителният интерес към всичко, което е чисто механично. Това е страстта да се разчленяват живите организми. E, според Арчи тя постепенно се превръща в обратното – страст към живото, трансформация в биофилия, която е способна да видоизмени света, което пък на свой ред е едно наистина положително, макар и архетипно, послание.

Сега ви оставяме с линк към далеч по-чувственото ревю на книгата, което наскоро пуснаха колегите от “Аз чета”. Ние пък си пускаме нещо мрачно, защото обичаме да сме über-концептуални… Поздрав: