Важна книга се появи по книжарниците. „Тормоз в училище. Насилникът, жертвата и наблюдателя“ на Барбара Колоросо е посветена на изключително важната тема за насилието в училищата, което варира от наглед безобидните вербални обиди до физическата агресия. А между тях се е простряла цяла вселена от атаки и унижения, които вгорчават живота на децата от съвсем малки. Дори нападателите сами често са жертви на вменени погрешни представи за света и начина на взаимодействие с него. Такива книги са важни и трябва да бъдат четени. Имам удоволствието да ви представя текста на човека, който я е усетил най-пряко – преводачката Весела Ангелова, на която благодаря за смелостта да разкрие себе си, за да покаже стойността на книгата на Колоросо.
Не може да не ни правят впечатление зачестилите напоследък случаи на насилие сред децата. Някои свиват рамене: какво пък, това винаги го е имало, сега просто има повече медийни канали за разпространение и затова случаите ни изглеждат толкова много.
Може би. Няма как да се оспори това. Например навремето нямаше YouTube, където да можеш да качиш клипче как унижаваш някой съученик. Телевизиите не налитаха при всеки случай, в който възникнеше съмнение за насилие сред деца. Така че е съвсем възможно новата медийна среда просто да огласява един проблем, който от дълго време си е съществувал, но никой не му е обръщал достатъчно внимание.
Някой ще каже: а защо да му се обръща внимание? Това си е просто съперничество, така децата се учат да бъдат лидери, учат се да се защитават, а не да растат в саксия и да чакат някой да дойде и да ги полее. Позволете да споря. Не е така. Никакво съперничество не е, не е и упражнение по лидерство. Точно обратното. Това е разрешение от страна на възрастните, от страна на авторитетите, децата да потискат по-слабите и да се катерят по гърбовете им на път към някакъв въображаем връх.
Децата ни растат сред стереотипи. Растат сред древногръцка калокагатия, подхранвана от възрастните, тоест от авторитетите, в която грозното е равно на зло, красивото е олицетворение на доброто. И всичко това им се насажда от обществото, от културата, в която живеят. Извира от безбройните пошли риалити предавания по телевизията, блика във Фейсбук.
А проблемът е, че детето изначално притежава всички възможни емоции, но често пъти не е в състояние да раздели редното от нередното. То е родено невинно. Неслучайно Човекът бива изгонен от метафоричната Райска градина в мига, в който започва да различава доброто от злото. Защото именно това качество го превръща в Човек. Децата все още обитават своята Райска градина и колкото и да ни е тежко, на нас се пада да ги изведем от нея и да ги въведем подготвени в истинския свят. Трябва да ги научим кое е добро и кое е лошо. Да им обясним защо не е правилно да изтезават котенца, кученца и свои уж другарчета в игрите. Ако искаме да ги предпазим и да им помогнем да израстат добре.
Докато се подготвяше издаването на тази книга, в Ямбол стана нещо много неприятно. Деца от четвърти клас, които редовно тормозели своя съученичка, я нападнали маскирани, били я, ритали я в корема. За проблема на детето нееднократно е било докладвано и на класната ръководителка, и на директора на училището. Полза никаква. Накрая приятелката на момиченцето заснела клип, пуснала го в мрежата, случилото се стига до телевизиите, следват интервюта с учителката и с директора… и се натъкваме на следното. Директорът не се бил намесил по-рано, защото оплакванията не били подадени писмено. Това са четвъртокласници, човече! И това е училище! Ти документите си ли броиш, или се грижиш за съществуването на нормална и здравословна среда в повереното ти училище?! Учителката пък недоумява защо съученичката, която снимала клипа, просто не отишла да набие извършителите, понеже и без това била с цяла глава по-висока от тях… Въобще, нормално било, играели си децата, какво толкова.
Истината е, че зад реновираните фасади на училищата ни са ставали и стават страшни неща. И е дълг на родители и преподаватели да прекратят това.
Мога да разказвам свои собствени преживени истории. Като човек с наднормено тегло още от трети клас (вследствие на упорито заболяване), съм се напатила по безброй начини. Когато напълнях рязко, голяма част от съучениците ми започнаха да се държат с мен, сякаш лично съм им изяла десертите. Бита съм, унижавана съм пред цяло училище, имаше период, в който цяла година не излязох от нас, за да играя навън. Животът ми се свеждаше само до отиването до училищния ад и скриването ми у дома. Какво направиха възрастните ли? Ами нищо. Родителите ми също смятаха, че това е някакво изпитание за лидерство или знам ли и аз какво, и че трябва да се бия, за да накарам съучениците си да ме уважават. Учителите просто не обръщаха внимание. Всъщност не съм съвсем сигурна. Имах неприятното усещане, че тенденциозно не забелязваха как съучениците ми ме скубят, щипят, замерват ме с обидни бележки, наричат ме с обидни имена и какво ли още не, а в момента, в който се обърна, за да кажа да спрат, веднага ме излавяха и ме скастряха, че развалям дисциплината.
Е, накрая наистина започнах да се бия, което донякъде намали тормоза, но дали спечелих нещо? Спечелих трайно увредено самочувствие, разнообразни комплекси и продължилото и до ден днешен нежелание да излизам навън, освен ако не е особено необходимо…
Вижте, това, че нещо е продължавало прекалено дълго време, в никакъв случай не му дава сертификат за единствено правилното. Прекалено дълго време телесните наказания в училище са били практика. Прекалено дълго време практика са били (а на някои места продължават да бъдат) всевъзможни порочни и антихуманни прояви. Е, мисля, че е време за промяна на поне една практика – спокойствието, с което възрастните възприемат агресията сред децата. Защото тя не е от полза за никого. Защото тя може да е генератор не толкова на лидерство, колкото на социопатия. Защото жестокостта никога не би могла да бъде решение и извинение за нищо. Това просто трябва да спре. Обществото трябва да обърне внимание на проблема. Преподавателите трябва да обърнат внимание на проблема. Родителите са длъжни да обръщат внимание на проблема и да вземат мерки, независимо дали децата им са от мъчителите, от жертвите или просто са стояли и са гледали безучастно, докато техен съученик е бил обект на гавра. И това е в името на децата, заради тяхното бъдеще, заради тяхното добро.
Тази книга ще ви покаже пътя, по който можем да стъпим като общество и да го извървим, за да направим децата си щастливи, дори и след като са напуснали Райската градина на невинността.
От същите жанрове
