Серията за Ъплифта ме влече още от прочитането на „Битие“, като си давах ясна сметка, че прочитайки по-старите книги, ще си изясня по-добре последния роман на Дейвид Брин, както и още една книга, която продължава да занимава мислите ми и чието препрочитане предстои веднага, щом ми я върнат – „Слепоглед“ на Питър Уотс. Изобщо различните гледни точки към първия контакт с чужд разум винаги са ме интригували, особено когато бягат далеч от двете крайности – мирната идилия и войнствения антагонизъм. Интересуват ме алтернативите, вълнува ме възможността изобщо да не се разбираме взаимно, но това да не е причина за конфликт.
Още лятото прочетох първите три книги от тази поредица, но чак сега сядам да пиша за тях, когато са улегнали в мен и мога да ги погледна по-ясно в цялост. Дадох си сметка, че в нито една от тези книги хората не са в центъра на действието – в първата основните действащи лица са извънземните, които въвеждат земляните в сложната система на галактическите междуцивилизационни отношения; във втората начело са ъплифтирани делфини, а в третата – ъплифтирани шимпанзета (процесът на ъплифтиране представлява внимателното и планирано насочване на предразумна раса-клиент от цивилизация-патрон към развитие на интелигентността ѝ).
Кратък обход на случващото се – в „Потапяне в слънцето“, която спокойно може да се разглежда самостоятелно от останалите, тече полунаучна-полукриминална интрига около изследването на изключителни странни същества, населяващи най-близката ни звезда. Смесена научна експедиция, състояща се както от хора, така и от извънземни, представители на някои от най-напредналите галатически раси, се опитва да научи повече за тях, извършва серия от рискови потапяния сред протуберансите, а напрежението се повишава постоянно и заради вътрешните крамоли.
В тази книга Брин обрисува една строго йерархична вселена, в която всяка раса е била развита изкуствено от друга, прослужила е необходимите хилядолетия в отплата и е поела по същия път към ъплифтиране на други предразумни същества. В митичните милионолетия назад е загадката кой е започнал процеса на ъплифтиране, имало ли е раса, която сама е достигнала космоса, възможно ли е това изобщо… И тук се появяват човеците, които се оказват вълкони: раса, която привидно никой не е развил, а на всичкото отгоре самостоятелно и преди да бъде открита от галактяните, е ъплифтирала два други вида – делфините и шимпанзетата. Шок и ужас, хаос в подредената вселена – никак не е ясно какво да правят с тези опаки човеци, които хем са недоразвити, хем заслужават висок статус заради наличието на две раси-клиенти под своето крило.
Без да се разпростирам излишно в преразказване на издадени отдавна и съответно четени от ужасно много хора книги, в „Потапяне в слънцето“ Брин ни показва както варианта да се окажем неканени гости на бал със строго ограничени покани, така и възможността около нас да се простира вселена, населявана от раси в различна степен на развитие, които могат както да са добронамерени, така и откровено да желаят унищожението ни по свои лични причини, които далеч не зависят от човешката воля и възможности.
„Звездна вълна се надига“ поема в съвсем различна посока – земен кораб, управляван от ъплифтирани делфини, няколко човеци и едно шимпанзе, прави откритие, което може да затрие цивилизацията ни: древна флотилия огромни като луни кораби, които вероятно са принадлежали на митичната раса, дала началото на процеса на ъплифтиране милиарди години назад. Информирайки Земята, екипажът неволно информира и купища извънземни цивилизации, които веднага се втурват по петите им. Паническото бягство отвежда земният кораб на далечна планета, където се оказват под обсада и единствено развилнялата се в орбита война между куп агресивни раси им дава време да отдъхнат. Брин умело балансира между проблемите на смесения земен екипаж, сред който назрява бунт, и различните гледни точки на извънземните обсаждащи, които влизат в крехки съюзи, за да задържат позициите си и да не позволят съперниците им да се доберат до плячката.
В тази книга лъсва колко крехък е мирът между цивилизациите – и как стотици хиляди години развитие биват заложени на карта в името на извоюване на предимство пред останалите. Орбиталният конфликт е преинтересен и съм доволен, че Брин му отделя толкова място, особено като сменя начесто гледната точка. От друга страна, драмата на планетата също е развита великолепно – какъв по-добър признак за развитие на един вид от това да поиска да вдигне бунт срещу създателите си? Авторът обаче не позволява тази дилема да се развие – антропоцентрично той принизява разбунтувалите се ъплифтирани делфини, декларирайки, че само техните животински инстинкти ги тикат към конфронтация. Тук мисля, че е изпусната златна мина в развиването на една дори нечовешка философия, която не е задължително антагонистична към хората – ако развиваме други видове, което е неизбежно, е напълно възможно да се окажем в прегрешения към тях и не е нужно те да са „лошите“.
Третата книга – „Войната на Ъплифта“ – се развива успоредно с втората на друга далечна планета, управлявана от хората и нео-шимпанзетата, които имат за задача да възстановят екологичния ѝ баланс, съсипан от предходна агресивна раса, които са наказани заради това с пълно унищожение от галактяните. Извънземната цивилизация на губруанците е решила да атакува точно този аванпост на човеците, за да си осигури по-добри позиции в галактичното надлъгване за информацията, която земният кораб е открил (има си и други причини, но няма да преразказвам). Птицеподобните преодоляват с лекота земната отбрана – по-скоро символична, отколкото реална – и окупират планетата, успяват да пленят почти всички хора чрез хитър и доста гаден номер, а нео-шимпанзетата са преценени като безопасни без напътствията на расата-патрон (хората). Да, но не – получили свободата си, макар и все още размножаващи се контролирано заради продължаващия процес на ъплифтиране, – те начеват партизанска война, която доказва качествата им. Същевременно при нашествениците текат сложни ритуални игрички за власт, една междувидова любов припламва, а планетата крие повече тайни от очакваното…
След всички тия приказки обаче има и малко катран в меда. Поредицата е адски интересна, чете се с лекота, раздвижва яко мозъка с интересните идеи и възможностите, които те отварят, но… по дяволите, хората бяха отчайващо идеални във всяка от книгите. Дейвид Брин сякаш е оперирал човечеството от всичките му отвратителни привички – агресия, лъжливост, алчност, властолюбие, наглост и т.н., – и ги беше вменил на всички други видове, особено тия, които не ни харесват. За сметка на това положителните качества се разпростират и върху малкото раси, които все пак изпитват благосклонност към земляните – ние сме готини и тези, които ни харесват, са готини. Точно тези генерализации ми пречат да изкажа истинско възхищение от трите книги, колкото и да ми харесаха – твърде сладникаво ми дойде това внезапно пораснало човечество, превърнало се в монолитно цяло от интелигентни, смели, благородни човеци, които не само дават пълна свобода на клиентските си раси, но и достойно дирят мястото си в галактика, която по-скоро прилича на лудница, не на междуцивилизационно общество.
И все пак има още три книги – като прочета и тях, ще мога да преценя по-добре. „Битие“ наистина ми стана много по-понятна. „Слепоглед“ не.
От същия автор
От същия жанр
