Многоликата история винаги може да представи нови и нови гледни точки към себе си. От всяка една от тях нещата изглеждат различни, понякога дори изключващи се взаимно, но при всички случаи сборът от които води до последствия, които в наши дни изглеждат неизбежни, но всъщност никога не са били такива. Всичко е било предотвратимо при наличието на здрав разум и осъзнаване на отговорността. Никое от тези неща не е налице при поредицата от събития, които довеждат света до Световната война, която се оказва и катализаторът на своята “наследничка” – двете зловещи събития, белязали XX век.
Миранда Картър описва картина, която не бях срещал досега – светът през животите на трима властници – британския крал Джордж V (бащата на главния герой в „Речта на краля“), немския кайзер Вилхелм II и последния руски император Николай II. От детството до сетните им дни – една величава, трагична, но и комична картина на един анахронизъм, който отчаяно се е вкопчил в безумните си привилегии и нелепа вяра в дадено от бог право да властва над милиони хора. И по-интересното – трима души от едно семейство, разпръснато из цяла Европа – кръвната обвързаност на европейската аристокрация изглежда като ясна предпоставка за чудесни междудържавни отношения, доколкото зависи от монархическите особи. Но не би, точно обратното – взаимната завист, горделивост, откровена глупост и стремеж към себеизтъкване са далеч по-видими черти на роднинските отношения не само между тримата монарси, но и всички техни роднини, окопали се на титулувани постове, готови да бранят бляскавите си привилегии до последната капка кръв на британски/немски/руски войник.
A встрани от тях шовинистично лае пресата – безумни статии, които компроментират всеки опит за провеждане на приятелска политика. И по-лошо – кошмарното влияние, което имат националистическите драсканици в знайни и незнайни вестници, раздухващи всичко лошо, пълнейки страниците си с откровени лъжи и павиращи пътя към войни и кръв. А в онези дни наистина има значение какво пишат вестниците…
“Тримата императори” е изумителна книга, изпълнена с потресващо количество факти и цитати от лични документи – дневници, писма, от публични речи, спомени на съвременници, сериозни изследователски трудове. Миранда Картър зарязва хвалебственото отношение към монархическите особи и ги показва във вида им на обикновени, толкова обикновени човешки същества, въпреки наивната им вяра в собствената им изключителност. Монарсите и аристокрацията около тях са откровено дребнави, злостни, завистливи, злопаметни и неморални. Получили много слабо образование, тримата властници са видимо непригодни за постовете си и макар Джордж да съумява що-годе да се впише в руслото на епохата, Вилхелм и Николай невъзвратимо изостават – което ще коства трона първия и главата на втория. Оцеляването на британската монархия се дължи изключително на липсата на загубена война – империята се разпада от само себе си, от преместването на тежестта на Запад, а не отведнъж с погромите, които преживяват Русия и Германия.
Освен сериозно историческо изследване, книгата на Картър е ярък обвинителен документ за трагичо-хумористичните безумия, които дава голямата – а в някои случаи абсолютната – власт. Какво освен смях може да събуди вярата на кайзера, че почетната му титла адмирал на британския флот му дава право да се меси в неговото развитие и да пише писма до баба си – кралица Виктория? Или как тримата властници си пишат един на друг като скъпи братовчеди, интригантстващи усърдно един срещу друг? Николай II изглежда като невинно дете на фона на безкрайните комбинации на Джордж и Вилхелм – вкопчили се в спирала на взаимни обвинения, първият прави всичко по силите си да покаже, че не е само пионка на своите премиер-министри, а вторият – че може самолично да постави Германия като най-великата европейска сила в противовес на Великобритания. Тримата пък вкупом гледат надменно на републиканската форма на управление и в частност Франция, които примирено загърбват вековната си вражда с Англия, за да се подсигурят срещу шовинистичните си съседи от изток. Как да не се смее човек на моментите, в които владетелите се посрещат взаимно в почетни униформи от армиите на своя гост – когато кайзерът се облича като британски адмирал, кралят като немски генерал? Или безкрайното притворство в писмата им – аристократичен стил, изпълнен с ласкателства, изпълнен с взаимни уверения и безкрайно изпразнен от съдържание? Англофилията на Вилхелм е просто гротескна, а наглостта на Джордж – потресаваща. Параноята на Николай пък прозира от всяко негово действие.
Миранда Картър не подминава нищо – тя умело се движи между владетелските дворове, описваща приликите и разликите в живота и царуването на всеки един от тримата, както и хората около тях, които формират имперската политика.
Пред очите ни Джордж V от нерешителен син на кратко царувалия му баща успява да направи няколко сполучливи политически хода – например сближаването с Франция и създаването на Антантата – и да закрепи ролята на монарха като надполитическа институция сред безкрайните партийни противоборства в парламента.
Вилхелм II пък е стремително сриващ се владетел – самовлюбен надувко, той колекционира чуждестранни титли и признания, изживява се като самодържеци и непрестанно компроментира усилия на германската дипломация да води нормална политика със съседите си. Яростен англофил, той постоянно изтъква връзките си с Великобритания, което не може да му спечели точки у дома – огорчението (често внушено), че не го приемат сериозно, го тика към все по-агресивни действия, които в крайна сметка ще се окажат сред най-видните причини за стартирането на Първата световна война.
Николай II от началото до края е непригоден абсолютен владетел на една видимо разпадаща се империя и не прави нищо смислено, за да я задържи. Сляпо обсебен от семейството си, той успява да изолира себе си и ума си от Русия, дори и за миг няма реална преценка какво се случва около него и защо. Загубената война с Япония уязвява жестоко императорското му самочувствие и това не ще му позволи да направи разумни компромиси както във вътрешната, така и във външната си политика. Той не успява да разграничи личното от държавното и допуска лудостта на съпругата му по религия, мистицизъм и Распутин да компроментират изцяло управлението му. Което и ще доведе до февруари/октомври 1917 г. и зловещия юни 1918 г.
“Тримата императори” е всичко, което „Крахът на титаните“ не успява – достоверно и интересно описание на сриването на цял един свят, който загива в кърваво приношение, жертвайки милиони заедно със себе си. Трима властници показват цялата абсурдност на реалната монархическа власт в съвременния свят – те са един безкрайно скъп анахронизъм от предишните векове, осъден да изчезне или (в британския случай) да запази само парадна роля. Направо смешната им параноя от медиите и техните писания (освен очевидната им роля във формирането на общественото мнение, изключая Руската империя) само показва колко неразбиращи са механизмите на света, над който претендират да властват и да контролират.
Изключителна книга, за която поздравявам издателство “Ера” – книгата на Миранда Картър не съвпада с останалите им заглавия и точно затова имат моите адмирации за смелостта да я издадат. Чудесно решение е да се запазят сложните родословни дървета в началото на книгата – те са изключително полезни сред джунглата роднински отношения в европейските аристократични кръгове. Имам някои забележки към превода, но те са минимални на фона на удовлствието от книгата.
Много добро ревю на книгата има и в “Книжарница Книжен Ъгъл”.
От същия жанр
