Тринайсет пъти мери, един път осъди

    Подходих с известно недоверие към „Тринайсет“ на Стив Кавана – от една страна, защо още на корицата ще пише, че убиецът е сред съдебното жури (би било доста по-интересно това да се разкрива постепенно или внезапно вътре), от друга, защото това е четвъртата книга с герой адвоката и бивш измамник Еди Флин, и трето, защото като цяло не си падам по съдебни трилъри, още по-малко със знаменитости и всичките бляскотевини около им. Само че бързо след излизането на книгата се натрупаха добри отзиви и просто я започнах.

   И не сбърках. Всъщност това не е точно съдебен трилър, защото е колаборация с друг типичен трилъров поджанр – на преследването на неумолим и много изобретателен сериен убиец. Като тук чудовището в човешки образ (знам, че се повтарям с тая метафора, но така пасва) не просто сее смърт, а успява систематично да подхвърля улики, сочещи към други хора, че и нещо повече – да убива някого от съдебните заседатели в делото срещу набедените за престъплението, да заема мястото му и да спомага за осъдителната присъда. Истински хамелеон и човек с лесно променяща се самоличност, той е убивал толкова много пъти през годините, а властите си нямат и понятие за това.

   Този път обаче е надминал себе си. Убил е красива холивудска звезда и нейния бодигард, а уликите сочат към нейния не по-малко звезден съпруг, също известен актьор. Делото е за милиони, филмовото му студио е готово на всичко, за да защити своето капиталовложение и наема най-добрия адвокат, който от своя страна решава, че има нужда от помощта на Еди Флин, не особено популярен адвокат, който обича да е от страната на истината. Скоро обаче нещата се обръщат, подкрепата – и милионите – на студиото е оттеглена и Флин остава сам срещу настървен прокурор, който никога не е губил дело. И започват странни инциденти с хората от журито, които неминуемо отвеждат до подозрението, че убиецът е сред тях. Но кой точно.

    „Тринайсет“ е бърз, ударен и интересен роман. Бе ми интересно да проследя как се набира съдебно жури, какви са техните задължения и възможности, нямаше как да не се сетя и за великолепния римейк на Никита Михалков „12“. Всъщност единственият ми проблем бе, че антагонистът споделяше една характерна черта с антагониста от „Ничия земя“ на Дейвид Балдачи, която четох наскоро, и която предхожда настоящата книга с две години, но нейсе. Еди Флин ми стана много симпатичен и се надявам тази книга да има успех и да прочетем и другите с негово участие.