Спомням си, че като дете най-често препрочитах една прекрасно илюстрована детска книга за обсадата на Троя, която започваше с конфликта между Ахил и Агамемнон и завършваше с опожаряването на града – вероятно най-известната легенда с вероятни исторически корени вълнуваше въображението ми, сега съм си обещал да я изровя, като се прибера у дома. Още от нея бях твърдо на страната на троянците, както бях и на страната на Картаген, докато четях за достойния им отпор срещу безмилостния Рим – има прилики между предопределената трагедия на тези два древни града. По-късно, в друга книга, пълна с чудесни снимки, пък четях пак и пак за подвига на Хайнрих Шлиман – и макар че в своето приложение след текста Фрай с основание го нарича „скандален съчинител, фантазьор, комбинатор и откровен контрабандист“, все пак не отрича огромния му принос за пренасянето на мита за Троянската война в нашата понятна и разбираема реалност.
Няма изненада в такъв случай, че „Троя“ на Стивън Фрай бе чакана с нетърпение, макар че не се нахвърлих веднага на нея – беше си бурно, изпълнено с изненади лято, а исках спокойствието да се насладя още веднъж на любимата история, преразказана от един изключителен майстор. Вече знаех какво да очаквам – „Митове“ от него силно ме впечатли, а след нея и за „Герои“ не съм чул лоша дума. А и историите от двете книги имат своето биещо сърце – и то е именно в обсадата на Троя. Прекрасно впечатление ми направиха щателните авторови бележки, които са надежден ориентир в изключително сложната гръцка митология, а препратките към предните две книги изплитат паяжина, в която всяко действащо лице в настоящия том има и своята предистория – или алтернативна история, според случая, в края Фрай описва главоблъсканицата, която е опитът всички стигнали до нас митове да бъдат обединени в строен и хронологичен разказ.
Няма да преразказвам действието, дори и пълните илитерати ще да са гледали някой филм или поне несъзнателно са попили основните теми, герои и събития, които до наши дни са част от споделеното човешко знание. Допадна ми колко много внимание Фрай отделя на предисторията на войната, там имаше моменти, които ми бяха непознати или просто са останали незапомнени. С много хумор и умение той оживява действието, позволява си леки и премерени закачки с Омировия епос, а в пространните бележки ясно показва произхода на информацията, а често и добавя препратки към класически произведения, в които гръцките митове са използвани, за да покаже мащабното им влияние върху културата. Редом с героичните приказки мрачните предсказания на Касандра насичат текста като грачене на гарван, но никой не ѝ обръща внимание – Фрай използва този похват пак и пак с видим трагикомичен ефект. Участието на боговете е осезателно, за разлика от толкова любимата ми трилогия на Дейвид Гемел („Повелителят на сребърния лък“, „Гръмотевичния щит“ и „Гибелта на царете“), а много ми допадна как авторът понякога двусмислено позволява техните гласове да са част от вътрешния монолог на героите, а не като конкретно външно влияние. След края на книгата Фрай коментира това така: „Когато при конфликта с Агамемнон Ахил чува гласа на Атина, която му казва да се овладее, дали действително чува как му говори богинята или се вслушва в собствения си здрав разум, по-добрата част от собствената природа? Красотата на Омир и на митовете се крие в това, че винаги можем да приемем и двете възможности едновременно.“
„Троя“ е прекрасен принос към вечната човешка история, която се простира през хилядолетията – от устната разказваческа традиция, на която Омир е легендарния символ, но не и единствено проявление, та до влиянието на този величав мит върху класическата култура, което не може да бъде измерено и остойностено. Стивън Фрай ползва уважително основата, за да съгради своя разказ, но умело го прави достъпен за съвременните читатели. И точно това май е начинът да се предаде напред този проникновен разказ, в който човешката природа е описана в дълбочина далеч преди появата на модерната психология.
От същия автор
От същите жанрове
