Познавам Христо Раянов като човек, който може да каже най-забавното нещо с каменна физиономия, да се врътне и да иде да пуши в спокойствие, доближаващо се до нирвана. Скоро на поредното литературно запиване (е как инак да го нарека?!) в „Трип Тен“ прочетоха откъс от негов разказ, който буквално ме свали на земята от смях – и тогава си казах, че просто трябва да прочета сборника му. На друго събитие се добрах най-сетне до „Трудният начин“ по трудния начин, докато го заплашвах, че ще му разлея бирата – толкова светкавично подписване на книга не сте виждали!
И каква стана тя – Раянов с ловък финт е вмъкнал в края един хумористичен разказ за абсурдно пътуване в градския транспорт по софийските улици (ах, неизчерпаема тема, спомням си разказа за Суперконтрольора и Супергратисчията на Александър Шпатов), но в останалата част сборникът е възсериозен. И тук по-скоро ще го тупам, като го видя (след като го почерпя една бира, разбира се) – Раянов има чудесно чувство за хумор, неслучайно си изкарва хляба баш с писане, но си личи, че е искал да пише сериозно. В никой случай не казвам, че не му се е получило, разказите са добри, особено водещият и най-дълъг – „Богатството“, – в който се преплитат проклятия, златни съкровища, един поп, който е бивш металяга, и една неосъществена любов. Усещах обаче едно напрежение в тях, някаква сдържаност, която може да бъде отработена и отстранена – и тогава Христо ще разгърне истински потенциала си.
В „Трудният начин“ има още паранормален, исторически, насилнически, тъжен и още един полу-хумористичен разказ, който ми напомни на една любима песен, така че мога да кажа, че си струваше времето, прекарано с прозата на Раянов. Разнообразието им е добър показател, че той има какво да каже и умее да разказва различни истории, няма да се ограничава само в една или друга посока. Пък да видим как ще се развие, аз лично съм любопитен.
От същия автор
От същите жанрове
