Трябва да поговорим за Кевин, той е чудовище

Нали знаеш, че мама си беше щастлива, преди да се появи малкият Кевин? А сега мама се събужда всяка сутрин и ѝ се иска да е във Франция. Животът на мама е истински ад, нали така? Знаеш ли, че има дни, когато на мама ѝ се иска да беше мъртва?

 От излизането си „Трябва да поговорим за Кевин“ на Лайънел Шрайвър е сред най-обсъжданите книги в групата „Какво четеш…“, но все оставах с впечатлението, че е насочена преимуществено към дамите и особено майките с болезнената си тема за отглеждането на проблемно дете. При това не просто проблемно, а такова, което сякаш е обладано от сатаната – и което дни преди да навърши шестнадесет извършва хладнокръвно масово убийство в училището си, една от най-деликатните теми в американското общество. И началото на книгата също сякаш сочеше в тази посока, първите стотина страници с дълбоките терзания на Ива Хачатурян около майчинството не ме грабнаха, но след раждането на Кевин стана точно обратното – книгата ме прикова и я прочетох за една вечер, зарязах всичко, защото просто трябваше да знам къде ме води този диаболичен разказ.

…привиквах да ценя физическата болка като разбираемо страдание, за разлика от озадачаващото отчаяние, породено от майчинството…

   Ива разказва от бъдещето, две години след ужаса, в писма до своя отсъстващ съпруг. Някога тя е била смела пътешественичка, собственичка на успешен бизнес, богата и реализирана, с любимия до себе си – сега живее сама в съборетина, която е в тон с живота ѝ: „На мен обаче ми харесва тъкмо усещането за надвиснал разпад“, пише тя в началото на своите саморазголващи спомени. Тя редовно посещава сина си в затвора, той се е измъкнал от тежка присъда благодарение на няколкото дни, които са му оставали до навършване на шестнадесет, когато извършва деянието си, още едно доказателство за хладния коварен ум на приемания за откачен тийнейджър. Но това далеч не е книга за неговите бушуващи хормони – напротив, разказът на Ива описва войната межд нея и сина ѝ, започнала още с раждането, а отчасти, ако следите нейните терзания, и преди него.

В крайна сметка, в наше време, коато децата вече не орат на полето, нито се грижат за нас в преклонните ни старини, няма никаква разумна причина да ги имаш, затова е удивително, че въпреки разпространението на ефективна контрацепция някои хора все още избират да се възпроизвеждат.

   Това е война, която започва с изключително тежко раждане и продължава години наред с променлив интензитет между физическо и психическо насилие – Шрайвър задълбава в ежедневието на едно разпадащо се семейство със стряскащи детайли, описвайки едно умно хлапе, което си играе инстинктивно на разделяй и владей и постига своето по ред различни начини. Майка му е свидетел на неговите тъмни страни, баща му получава само внимателно премерени дози внимание и остава с грешни впечатления, което води до конфликти с жената до него. Разкъсана между обичта към съпруга си и конфликта с емоционално деформиран син, тя намира изход в не най-доброто решение – да имат още едно дете. И това катализира още повече предначертаната трагедия на семейството.

Нашият син имаше изблици на спокойствие.

   „Трябва да поговорим за Кевин“ е страховит фикционален мемоар, който ми се струва, че е може би достатъчно реалистичен, наложен върху биографиите на ред невръстни серийни убийци, споменати с „постиженията“ им и в книгата. Лайънел Шрайвър успява да засегне изключително чувствителни теми за майчинството в наши дни, за избора между кариера и отглеждане на деца от страна на майката, за жертвоготовността, която се превръща в чиста проба саможертва понякога, и да потърси къде в крайна сметка се корени злото – дали е в гените, дали е в отглеждането и в средата, дали е заложено изначално или избуява стъпка по стъпка. За мен лично краят бе абсолютно предвидим от самото начало, но това не пречи, има достатъчно за разкриване в протежение на книгата (особено около един препарат за отпушване на канали, бррр), а и вън от чисто хладнокръвната (да направим основателна препратка към Труман Капоти тук?) хронология на събитията, водещи към „онзи четвъртък“, както Ива нарича деня на убийствата, много по-важна е дълбочината на темата за майчинството, която обичайно се приема само в положителна и захаросана светлина.