Царицата на прокълнатите идва да раздава божествено правосъдие

Ние не сме ангели, Акаша. Не сме богове.
Да бъдем човеци – за това копнеят повечето от нас.
За нас човешкото се е превърнало в мит. 

   Няма да забравя как стояхме един петък до нощите в офиса, за да приключим с корекциите по „Вампирът Лестат“ – пускахме го към печатницата буквално кола по кола, защото във вторник започваше панаирът на книгата и имахме откачената идея, че задължително трябва да излезе за него. И успяхме – макар да нямам идея колко псувни сме отнесли в печатницата за този ни порив. Но в ония години така горяхме в това, което правехме, а и самата диаболична същност на романа на Ан Райс го предполагаше, беше наистина чувствено и страховито ново начало след познатата на всички история от „Интервю с вампир“. Обяснение в любов и омраза към кръвопийците и тяхната невидима власт на света.

   А после дойдоха промени и „Царицата на прокълнатите“, прякото продължение (или дори смислово допълнение) на „Вампирът Лестат“ така и остана непрочетена сред купчините трупащи се книги. Не очаквах, че ще имам време, нито желание да се върна в този налудничав свят, разкъсан между магията и разума, между живота и безсмъртието като антагонизми. Но се намериха и двете – и пак Райс ме поведе сред своята хилядолетна история. Мислех, че вече знам откъде са дошли вампирите – не, не знаех, точно тук е тайната на тяхната незаконороденост, на причината да ги има и да са такива, каквито са, самите те жертви, макар да се правят на всесилни богове.

   В тази част Райс пряко продължава събитията малко преди големия концерт на Лестат, който трябва да ознаменува триумфа му над покорното човечество – той знае, че с мощта на музиката си и забранените думи е събудил както древните предци, така и неутолима жажда у техните наследници да го погубят. През очите на различни герои авторката въвежда още фигури на шахматното поле, преди да се появи Царицата – и да вземе това, което иска, докато се движи свободно, както ѝ подобава. И да започне да жъне своята мрачна жътва – защото Акаша, шейсетвековната прародителка на вампирския род, е имала достатъчно време да осмисли как да промени света и сякаш няма сила, която да ѝ се опре. Само една легенда, древна като самата нея, има този потенциал – и точно нея трябва да научим. А пътем и да видим прекрасната метафора за човешката еволюция, която гради Райс – защото сред всичката мистика на вампирския мит тя пак и пак заявява присъдата си над религиите и боговете и вярата в човешкия разум след тях, над тях, отвъд тях.

   „Царицата на прокълнатите“ не е самостоятелна по начина, по който „Вампирът Лестат“ е донякъде, а „Интервю с вампир“ изцяло. В нея липсва мистиката и театралността на предните две, както и гръмотевичната енергия на втората, съчетана с много наситена сексуалност. Тук и двете са само отгласи и целувките, които Лестат раздава на всички, не спасяват положението. Забележителна е трансформацията на чудовището от първата част в пацифист, който трябва да бъде насилван да убива тогава, когато има възможност да го прави открито и с лекота – по дяволите, в един момент Лестат беше в ролята на Луи от първата книга, каква ирония. Интересна беше да се проследи появата на вампирите, съградена от откъси от древни митове, но действието в наши дни след концерта бе твърде хаотично и насилено, да не говорим за странната и неловка финална сцена, изпълнена с високопарни приказки и молби вместо дела. Та трябваше да се появи deus ex machina, за да разплете Гордиевия възел, който се беше получил.

   Наистина ми е интересно как ли продължава тази епична история, но едва ли ще е на български.