Как виждате бъдещето на човечеството?
Мъгливо.
А на България?
България все още е част от човечеството.
У нас сме отвикнали да слушаме мъдрите хора от книгите, шумните глупаци от телевизора са ги заглушили изцяло. Докато четях „Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов, се сещах за други тихи, кротки, важни книги като сборника „Сянката на снега“ на Йосиф Перец, “Ура! Най-после и онемях!” на Рангел Вълчанов, „17 есета против този свят“ на Николай Петев и да, голямата „Цивилизация на зрелището“ на напусналия преди дни този свят Марио Варгас Льоса. Още в началото Данаилов пише: „Тази книжка е опит да си събера разпилените и противоречиви мисли и рискува да бъде скучна или прекалено груба или противоречива. Открай време песимизмът е бивал опровергаван, свършекът на света отлаган, и все пак, все пак при пълното нехайство, което е обзело хората, едно предупреждение никак не е излишно“, а след това с кротка смелост и достолепна гордост допълва: „на моята възраст вече не ме е страх нито от проклятия, нито от хвалебствия.“
Музиката е може единственото, за жалост не достатъчно, извинение за съществуването на човечеството.
Макар на книгата да може да се гледа като своего рода мемоар – например авторът пише за своята младост, когато бива забъркан в половинчат опит за съпротива срещу комунистите, която се оказва по-скоро пожелателна, в тази лична изповед Данилов прави прям портрет на онези времена и как постепенно като в романа на Оскар Уайлд светът постепенно погрознява в посока нашите дни. Дни, в които всичко, гледано от неговата висока камбанария е различно: „Два милиарда страдащи от завистливо любопитство хора – това вече е симптом на остра духовна недостатъчност. Суша измъчва човешката душа. Вредом по света, където прехраната не е първа грижа на хората, мислещият човек иска да се превръне в развличащ се човек, той открива хиляди начини да се разсейва, хиляди забавления, с които запълва свободното си време.“ С леко перо и преливащи една в друга теми и идеи Данаилов се опитва да вникне в тъканта на този свят, да разкрие какво го задвижва и защо нещата, които приемаме за даденост, в същината си са нещо много различно и често напълно изпразнено от съдържание и смисъл.
В края на краищата човек сам се ражда и сам умира. И е свободен да изживява самотата си, както намери за добре.
Важните теми не могат да бъдат подминати – като новото надигане на фашизма и ксенофобията: „В наши дни върлите националисти не са станали по-малко, те са една от съществените пречки за умиротворяването на света“, а една очевидна истина трябва пак и пак да се повтаря, защото толкова заблудени хора гласуват за откровени лъжци: „Родолюбието печално често се използва за прикриването на ламтежа за притежание и власт.“ И тази власт често успява да се вкорени и да вмени такъв страх, че постепенно да се превърне в в сляпо обожание: „Когато дали на един стар и честен български комунист да прочете „Колимските разкази“, тази великомъченическа книга, той рекъл: „Това не може да бъде вярно!“. И толкоз! Сталинизмът не е дори идеология, сталинизмът е вид религия.“ А сега си имаме тръмпизъм и путинизъм, у нас вече отколе си вирее бойковизъм, и двете са погледнат в криво огледало фарс, последвал тоталитарната трагедия, уроците от която се оказаха ненаучени или умело заметени под килима от професионалното промиване на мозъци чрез социалните мрежи.
Историята отдавна и печално е доказала, че силата на посредствените е в способността им да се обединяват – в сдружения, съвети, комисии, комитети, академии, така те организират и подкрепят собствената си немощ и се превръщат във войнство.
Бих искал да ви споделя още от размислите, които Георги Данаилов събира в „Цената на безсмислието“, но няма нужда – книгата е някакви си 120 странички, отдавна няма тираж, но пък на старо се намира за броени левчета, най-лесно ще е сами да откриете в нея своя собствен смисъл. А такъв има за всекиго, убеден съм.
От същите жанрове
