„Колкото и парадоксално да изглежда, богатството на нациите се измерва с дълбочината на кризите, през които преминават.“
Клеман Жюглар, френски икономист от XIX век
След като наскоро прочетох „Цената на бъдещето“ на Джеф Бут и „Крахът на парите. Защо финансовата система ни проваля и как да я реформираме“ на Лин Алдън, за която се надявам да успея да пиша тези дни, се предизвиках с още една финансова книга, посветена на историята на лихвата – „Цената на времето“ на Едуард Чансълър. Наясно съм, че нямам нужното образование, за да разбера икономическата теория, но пък бях сигурен, че историческата част ще ми е интересна – и в това отношение се оказах прав, но открих още много в това наистина мащабно изследване, като например обяснение за някои от процесите в наши дни и тяхната пряка връзка с ниските лихви и невероятното по размаха си печатане на пари от 2008 г. насам. По никой начин не претендирам, че съм разбрал в дълбочина идеите на Чанслър, нито че тук ги представям обективно и в нужния контекст, по-скоро ще се спра на някои по-интересни за мен негови идеи и чужди тези, които той цитира, за да онагледя размаха на изследването.
Нека от самото начало дам думата на автора: „Тази книга е за ролята на лихвата в съвременната икономика. Тя е вдъхновена от убеждение, сходно с това на Бастиа, че ултраниските лихвени проценти са допринесли за много от днешните ни беди – било то рухването на растежа на производителността, недостъпните цени на жилищата, задълбочаващото се неравенство, отсъствието на пазарна конкуренция или финансовата нестабилност. Ултраниските лихви изглежда играят някаква роля и в надигането на популизма…“ Чансълър посочва, че има множество научни течения, които се стремят да обяснят що е то лихва, като в крайна сметка посочва, че „най-съдържателното схващане за лихвата е, че тя е „времевата стойност на парите“ – или просто цената на времето, както уместно е именувана книгата. Той посочва, че най-ранният известен ни набор от закони – Кодексът на Хамурапи, датиращ от около 1750 г. пр.н.е., се занимва главно с регулирането на лихвата, като освен за него, говори подробно за нейната роля през древността и как са се решавали конфликтите. Преминавайки към по-ново време, Чансълър обяснява: „След като се налага идеята, че времето не само има стойност, но и принадлежи на човека, църковните разпоредби срещу лихварството до голяма степен губят своята сила.“
Законът на кралица Елизабет от 1571 г. узаконява кредитирането срещу лихва, като максималният допустим процент е 10 на сто, но прави разлика между лихва и лихварство. Според формулировката на един меморандум от онова време „лихварството съдържа в себе си неравенство и неестествени сделки, а лихвата зачита равенството и естествените сделки“. Днес все още правим това разграничение.
Чанслър цитира много мислители, ще спомена само Джон Лок, който твърди, че „принудителното намаляване на лихвените проценти не носи облага на обществото, на което му липсва „трудолюбие и пестовност“. А „такива възгледи за лихвата нямат голямо влияние в съвеменния свят“, допълва след това мисълта му авторът. Особено интересна и звучаща поучително е историята за шотландеца Джон Лоу и неговите иновативни идеи, приложени безразсъдно във френската икономика. „Лоу провежда първия в света експеримент с лесни пари. Историята на неговия възход и гибел може да послужи като предупреждение за нашето време“, пише Чансълър, като описва как неговата компания „Мисисипи“ поема „целия национален дълг на Франция срещу годишно възнаграждение“. В рамките на това споразумение „на кредиторите на държавата се дава възможност да заменят своите облигации срещу акции в компанията на Лоу. За три години шотландецът успява да създаде „най-колосалната финансова империя, виждана някога“, като печата пари денонощно – в един момент „печатането на акции и банкноти всъщност се забавя, защото производителите не успяват да доставят хартия достатъчно бързо“. Забавен факт е, че точно тогава се изковава и думата millionaire за хората, включили се в спекулативната треска. Авторът цитира Уилям Гьоцман от Йейл, който смята твърдението на Лоу, че прекалено малкото количество пари ограничава икономическата дейност, за „основния принцип, на който днес се базират решенията на Банката на Федералния резерв в САЩ“.
Докато с „Мисисипи“ Лоу създава милионери, неговите подражатели през XXI век произвеждат милиардери.
Негова опозиция като подход прилага Уолтър Баджът век по-късно, който смята, че „банкерът трябва да е непрекъснато нащрек за непредвидени опасности и за пристъпите на идиотизъм, които толкова често обхващат финансовия свят“. Негови са думите, че „Джон Бул може да понесе много неща, но не може да понесе две на сто“, защото, както пише авторът, „когато лихвените проценти паднат до толкова ниско равнище, инвеститорите реагират на загубата на доход, като поемат по-големи рискове“. Баджът се изразява по-експресивно какво се случва при ниските лихви: те започнат да инвестират в „нещо невъзможно – плавателен канал до Камчатка, железница до Уочет, план за съживяване на Мъртво море, корпорация за доставка на зимни кънки в Тропиците“. На друго място той е цитиран да казва:
На човешкия ум му харесват 15 на сто; харесват му неща, които обещават много, които сякаш носят големи печалби много бързо – това вълнува чувствата и заинтригува въображението. Създателите на „финансови схеми“ знаят това и от това живеят. На хората им трябва дълъг, болезнен опит, за да се научат, че „15 на сто“ са опасни; че не трябва да се доверяват на нови лъскави схеми; че стадният инстинкт се подвежда и често предпочита бляскавото пред стабилното – онова, което обещава много и не плаща нищо, пред онова, което обещава само малко, но наистина плаща това малко.
Друг цитиран банкер, Джон Милс, отбелязва, че „като правило, паниките не унищожават капитала; те просто разкриват степента, до която той вече е унищожен в безнадеждно непродуктивни начинания“.
Придрижвайки се напред във времето, Чансълър анализира ползите от дефлацията в различни исторически моменти и условия, като коментира, че едно изключение от правилото – Голямата депресия от 30-те години на XX век – „бележи професията на икономистите с постоянен ужас от дефлацията“. Той цитира Уилям Уайт, който „прави разлика между добрата дефлация, дължаща се на повишаване на производителността, и лошата дефлация, настъпваща след кредитен срив… Увеличаването на кредитите, инфлацията на цените на активите и мащабния приток на капитал… са по-надеждни предвестници на криза.“ И авторът коментира, че феномен на нашето време е как и Европейската централна банка, и Федералният резерв целят определено ниво на инфлация:
Основните централни банки в развитите страни не само вече имат цел, но и се спират горе-долу на едно и също число: 2 на сто придобива значението на талисман – онова, което управителят Курода нарича глобален стандарт.
Според автора, ще го цитирам трикратно, „нулевите лихвени проценти поддържат живота на губещите фирми на системи“, „Европа след 2012 г. се оказва развъдник на ново поколение корпоративни зомбита“, докато същевременно „в Обединеното кралство животът на около едно на всеки десет предприятия се поддържа с инжекции с лесни пари.“
В продължение на тази тема той пише за „еднорозите“, начинаещи компании, оценявани на повече от един милиард долара: „Един малко известен факт за еднорозите – размишлява Джеймс Грант – е, че те се хранят с лихви. Обичат ниски, малки лихвени проценти – колкото по-малки, толкова по-добре.“ Ниските проценти стимулират инвеститорите да избират „растежа“ и да придобиват дялове във фирми, чиито печалби са някъде в далечното бъдеще. Ниските лихвени проценти ги приучават към години на загуби. Точно тези проценти оправдават баснословните оценки на еднорозите.“
Същевременно пък „схемите за възнаграждение на директорите насърчават компаниите да използват евтините кредити, за да изкупуват своите акции обратно, а не да инвестират в бъдещето.“ И Чансълър допълва: „Обратното изкупуване на акции за трилиони долари по същество е „постепенно изкупуване със заемни средства на целия (фондов) пазар“. Благодарение на чудото на финансовото инжинерство печалбата на акция на компаниите, включени в индекса S&P 500, нараства по-бързо от отчетените печалби и продажби. Дори и фирмите с намаляващи общи печалби успяват да отчитат увеличение на печалбата на акция. Някои компании, включително „Ексон“ и „Ай Би Ем“, прилагат схеми, които по същество представляват финансови пирамиди, като разпределят повече в обратно изкупуване и дивиденти, отколкото реализират като печалба.“ И допълва: „Печалбите, създадени чрез финансово инженерство, и оценките, прилагани към тези печалби, са илюзорни, а разходите стават ясни чак след време. Ръководенето на една компания с единствената цел да се максимизира цената на акциите често води до неправилни корпоративни решения.“
„…в ерата на финансите финансите финансират предимно финанси“ – Ян Топоровски
Вече с поглед към нашето време Чанслър цитира Пол Сингър, който твърди, че „рефлацията на американската икономика след 2008 г. се основава на „фалшив растеж, фалшиви пари, фалшива финансова стабилност, фалшиви данни за инфлацията и фалшив ръст на доходите… голяма част от икономическия растеж и увечаването на заетостта е фалшива и няма голям шанс за устойчивост или самовъзпроизвеждане. Тя се основава на фалшиви пари, създавани от Федералния резерв, за да се купуват активи на фалшиви цени.“ И продължава с думите на икономическия историк Уилям Гьоцман, който пише, че „ако „възникването на лихвата е най-значимата от всички иновации в историята на финансите“, то „появата на отрицателната лихва може да се счита за втората по значимост: вероятно най-глупавата – и със сигурност най-странната иновация в историята на финансите.“
Чансълър далеч не се ограничава в критиката си само към Западния свят, той описва и например каква е ситуацията в Китай, където според него има „достатъчно празни жилища, за да подслони цялото население на Канада“, а „в десетте години преди 2015 г. на Китай се пада около половината от общия кредит, създаден в света. Този разгул във вземането на заеми представлява „най-големият кредитен балон в историята“.
В заключение Чансълър пише, че всички действия на властите водят до непредвидими вторични ефекти, които на свой ред водят до нови необмислени намеси на държавата в икономиката, дори до „ново крепостничество“ и „по-голям държавен контрол на икономиката“. И допълва, че „колкото повече се лутаме, толкова повече системата сякаш се проваля, което на свой ред оправдава нови намеси.“
Искам ясно да посоча, че всичко цитирано по-горе е само малка част от написаното от Едуард Чансълър, практически прескочих тук цялата теория около лихвите и какво представляват те, както и множество събития и процеси, които водят до създаването на съвременната глобална икономика. За мен лично „Цената на времето“ беше изключително интересна като историческо експозе за развитието на икономиките през вековете, както и крайно тревожна, що се отнася до процесите в наши дни и до какво ще доведе както безумната печатница на пари от последните години, така и продължаващата ера на ниските лихви. Разбира се, не знам какво ще се случи – но някак си мисля, че няма да е добро, като за това съм определено повлиян и от споменатите в началото две книги на Бут и Алдън, едната оптимистична, другата силно песимистична.
От същите жанрове
