…пилигримството не се ограничава във физическото измерение и не може да се обобщи в географското преместване от едно място на друго. То е тъждествено с търсене на рая и е пътуване към пълно притежание на истината. Истинското пилигримство е вътрешно преживяване и се осъществява в самия човек. Тръгне ли на път, пилигримът се отваря към дълбоко и съкровено [пре]обръщане.
За мен лично няма по-голяма професионална привилегия от това да работиш по приносна книга – такава, която проправя пъртина и която сама по себе си задава мярката за евентуални бъдещи следовници. Точно такава книга е „Цветята на нациите. Пилигрими по Камино де Сантяго“ на Кирил Карталов, изявен български и европейски учен (преподава в Миланския католически университет, доцент е в ИФС-БАН, член-кореспондент е на Папския комитет за исторически науки), който издава своите трудове на италиански език. Такъв е и оригиналът на тази книга, също приносен и уникален (не използвам лековато тази дума, вярвайте ми) сам по себе си. Представете си огромен, петкилограмов том с внушителни размери и поместващ редом с текста безброй изумителни снимки и илюстрации, с многобройни ръчни довършителни елементи, създадени от самия автор, който сам е вложил в оформлението на книгата си търпелива вещина и смайващ творчески заряд. Говорим за книга-съкровище, която се печата в две държави и довършва на ръка, издадена е в силно лимитиран тираж, предназначен само за най-големите и важни библиотеки в Европа, като всяко копие фактически няма цена, то е произведение на изкуството в пълния смисъл на думата, точно като онези средновековни шедьоври, преписвани и украсявани на ръка в продължение на години. Точно с едно такова копие Кирил Карталов дойде в издателството и е малко да се каже, че беше емоционално преживяване да я разгледам и да си помечтая да я има в подобен вид и на български език. Това, за съжаление, не е в рамките на възможното – дори и само поради факта, че част от най-ценните изображения в книгата са възпроизведени чрез специално позволение изключително за изданието на италиански език. Но Карталов дойде при нас със съвсем друга идея – книгата да се издаде в изчистено и обрано издание, изключително само текст, и достатъчно гъвкаво, за да влезе в пилигримска раница, където би носило добавена стойност към пътуването. Или както самият автор пише: „Истината е, че разказът за Камино де Сантяго би бил недостатъчен, ако човек не е на самия път: той, сам по себе си, е по-разказвателен и богат от всякакви разкази, дневници и свидетелства. „Който върви, разказва, който не върви, слуша.“
„Пилигрим ставаш, си и оставаш“: три основни момента, които разкриват същността на пилигримството.
Но ако не всички можем или искаме да поемем по този път, то тази книга въвежда в историята и същността на едно от най-важните явления в цялата европейска история – пилигримството. Карталов пише: „Трудностите и рисковете по пътя сплотявали пилигримите и създавали силно чувство за солидарност и принадлежност към една обща цивилизация. Благодарение на тези маршрути, на тези universitas in cammino [сподвижнически общности], се формира Европа: пилигрими, търговци, крале, принцове и рицари, шутове и менестрели, скитници и войници, епископи, свещеници, монаси и духовници, обикновени хора и просяци обменят идеи и разпространяват знания, религиозна и светска култура и са първите хранилища на европейското съзнание.“ Той ни повежда още в самото начало на ерудитско и задълбочено изследване на света на пилигримството, духа и традицията, които носи, смисъла на ритуалното пътуване, какви са били античните му форми, а и какви мотиви са водели пилигримите все напред. Защото „около фигурата на Апостола и любим ближен на Исус Христос, св. Яков Стари, възниква пилигримско движение, покрай което хиляди мъже и жени от всички посоки на Европа се стичат към Компостела и създават мрежа от пътища, обединителни за народите на Западна християнска Европа от север до юг и от изток до запад. Така се появяват различните Caminos de Santiago – пътища до св. Яков или Сантяго. Пътища свещени заради наличието по тях на значими реликви, пътища, подпомагани и закриляни от ордените на хоспиталиерите и от владетелите през вековете. Най-често става дума за възродени древни римски маршрути, които в миналото са били използвани за войни и завоевания, а в светлината на Яковата традиция са се превърнали в места за среща със светеца, свидетел на мира и прошката, в места на умиротворение, утеха, покаяние.“
Поради тяхното историческо, културно и социално значение пилигримските маршрути до Сантяго де Компостела са един от стълбовете на културната идентичност на Западна Европа. Затова средновековният пилигрим се явява не само пътник в свещено търсене на Бог, но и културен работник, който, макар невинаги грамотен, е в състояние да изплете между различните посетени места гъста мрежа от информация, плодотворна и стимулираща обмяна на знания и опит. И ето как ценности, „едновременно християнски и човешки, като достойнство на човешката личност, чувство за справедливост и свобода, стремеж към труд, предприемачески дух, любов към семейството и уважение към живота, толерантност и желание за мир“, прехвърлят пределите на европейските държави и съдействат за изграждането на европейска цивилизация. (думите в кавички са цитат от книга на P. Poupard)
Карталов се спира подробно на Liber Sancti Jacobi („Книга за Свети Яков“), известна също като Codex Calixtinus („Кодекс Каликстин“), която „предава историческите и легендарните основи на компостелското пилигримство. Това е латински текст, написан около средата на XII в. и приписван на „странстващ духовник“ на име Аймерик Пико. Произведението е свидетелство за забележителните усилия, които духовенството на светилището, и по-специално архиепископ Диего Хелмирес, полагат за подсилване и популяризиране на култа към Апостола, смятан за покровител на християнска Испания. Пилигрими от всички посоки на християнския свят се стичат към св. Яков – по пътя, който в испанската си част скоро бива наречен iter sancti Jacobi [път или маршрут на св. Яков], а по-късно Camino de Santiago.“ И продължава: „Книгата разглежда по документален път приноса на тия странстващи хора, наречени пилигрими, на „чужденците“, превърнали чуждата принадлежност в статут, защото чувстват всеки народ като „родина“, както гласи древното Послание до Диогнет –
и създали със странството си надлъж и нашир из континента своеобразна карта на пилигримството. Наред с „историята на спасението“, казва св. Павел VI, съществува и „география на спасението“.
Тъкмо пилигримите са помогнали за оформяне на тази география: техните маршрути, техните връзки и открития са създали географска карта на свещеното.
Карталов пише, че „пилигримът бил своего рода ученик, който напускал дома, семейството или манастира не за да избегне съблюдаването на правила и ценности, а за да изрази и удовлетвори своята потребност от промяна, от преобразяване, постижима чрез начинание на самоанализ извън контекста на обичайното ежедневие, извън ежедневното суетене: да пътува в тишината на смълчаното размишление и пътят да бъде средство за усъвършенстване. Peregrinare в търсенето на себе си отговаря следователно на една повеля: по-висока степен на самопознание и на познание за собственото съществуване.“ И допълва, че „пътят трябвало да бъде трудоемък и опасен заради неговия изкупителен характер, изисквал също солидна доза смелост и физическо усилие: същинско „предизвикателство“ за този, който ambulant pro Deo или обикалящият в името Господне се чувствал във всякакъв смисъл Господен пътник. Подложен на канонична дисциплина заради дадения обет, пилигримът бил под защита на църквата и отношението към него било най-почтително (върху себе си той носел отличителни знаци, за да бъде разпознаван).“
Съвременното пилигримство е наследило пòчините от миналото, но и се различава от тях значително, съставлявайки сложна, многообразна реалност. То е система от елементи и ключови моменти, за които е необходимо специално внимание. Три основни фази артикулират пилигримското начинание: подготовка – включваща самото пътуване, разбирано като движение в пространството, но и като движение физическо и психическо, интелектуално и духовно, и всички съпровождащи движението аспекти, като настроения, лична мотивация, също обреди и символи с конкретно приложение; посещение – включващо престоя в съответното светилище, ще рече потопяването в неговия контекст: красотата на мястото, витаещата около него мистична и пропита със символи атмосфера съдействат на преживяването по силата на своето сакраментално посредничество; сбогуване – заключително и обобщително, подсигуряващо трайност за ползите и плодовете на пилигримството.
Във втората глава Карталов подробно изследва образа на пилигрима – защо той е „пазител и свидетел на надеждата“, как се е обличал, как е пътувал, какво е виждал неговият поглед по многобройните пътища, водещи към Сантяго де Компостела. „На Запад, особено през Средновековието, пилигримът се е отличавал по облеклото си и по специфичните предмети, които е носел със себе си и по които е бил разпознаваем. Неговият специален статут на homo viator си проличавал първом по одеждата (indumenta peregrinorum), която му гарантирала гостоприемство и закрила. Дрехата е запазила своя характер на отличителна и разпознаваема за общността, но все пак се е променяла в течение на времето.“ Разбира се, най-важният символ е мидата, която „се превръща в най-красноречив знак за принадлежност към цивилизацията и културата на Сантяго де Компостела. Иконографията, посветена на св. Яков, търпи заради това забележителна еволюция: ако първоначално той е бил традиционно изобразяван като апостол, следователно с туника, книга и боси крака, впоследствие се появява изобразен с дрехите и символите на своите поклонници: туниката е покрита с къса пелерина, дясната ръка се опира на класическа гега, дрехите и широкополата шапка са покрити с миди.“
„Затова великият Гьоте казва, че съзнанието на Европа се е родило в пилигримството.“
Внимание е отделено и на значението, което пилигримското пътуване е имало за средновековния човек: „пътуване, при което постигнатата цел е наполовина важна, в сравнение с важността, символична и същевременно най-осезаема на самия път, на Камино, разбиран като духовен маршрут и конкретен повод за спасение за всеки човек.“ И това прелива и в нашето време, като Карталов пише: „Ключовата роля на пилигримството и Сантяго де Компостела за формирането на единно европейско съзнание подчертава и самият св. Йоан Павел II, посетил на два пъти светилището. През ноември 1982 г., в базиликата на Сантяго, той произнася важна реч, известна като Европеистичен акт. На това място, което „през вековете е било притегателен център на сближаване за Европа и за целия християнски свят“, папата подчертава: „Европа намери себе си около „паметта“ за Яков през тия векове, в които се самоизгражда като цялостен, духовно единен континент. Затова великият Гьоте казва, че съзнанието на Европа се е родило в пилигримството. Пилигримството до Сантяго е един от силните елементи, които консолидират взаимното разбирателство между толкова различни европейски народи като латинци, германци, келти, англосаксонци и славяни.“
Човек пътува, защото трябва да открие други светове, да се изправи срещу себе си, като се придвижва от едно място на друго, воден от изследователски импулс или от завладяващо, понякога обсесивно желание. Изследователите на европейските пътувания например могат да анализират душата на Западния човек: неговата приемственост, еволюция, изменения. В този смисъл пешеходното пилигримство до Сантяго де Компостела може да се преживее и като дълга медитация върху Европа.
Важно е да се направи отлика между пътуване и пилигримство – последното „е разновидност на пътуването. Различава се по своите основания, по начина на осъществяване, по целта. А се идентифицира с намерението на човек да опознае, да преживее и опита, да се остави да бъде завладян от genius loci [от божествената същност на мястото или от духа на мястото], който стимулира, очарова и променя съществуването. Приликите и отликите между обикновеното пътуване и пилигримството разкриват многообразието на човешката душа и същевременно нейния неизчерпаем запас от желания и изследвания. Ако и двете са склонни да променят живота и ориентирите, от които човек извлича смисъла на своето съществуване, вярно е също, че разликата между тях е на хребета на съзнанието, в тайнствена сфера на решението.“ В чудесните си приносни бележки към книгата пък Карталов се спира и на интригуващи детайли, като например това, че „на жените не е било позволено да отидат на поклонение без разрешението на съпрузите си“, или крайно негативното отношение на вдъхновителя на протестантската реформация Мартин Лутер към пилигримството, в което той съзира само негативи, един интересен контрапункт на останалата част от книгата.
Втората част на „Цветята на нациите“ се спира подробно върху личността на св. Яков, неговото мъченичество и легендата около пренасянето на тялото му до Испания. Изрично внимание Карталов отделя на архитектурното построение на култа към него, на романската базилика в Сантяго де Компостела и изобщо историята на града като средище на религиозна вяра. Обърнато е внимание как се променя пилигримството през вековете, какви са различните маршрути, които чертаят своите линии из цяла Западна Европа, проследява се култът към светиите и реликвите, както и какви знаци има по пътя. Финалът на книгата е посветен на Малтийския орден, една от най-старите европейски институции, и присъствието му по Камино де Сантяго през вековете.
И за финал бих искал да споделя какво е един нерелигиозен като мен човек да чете книга, пропита до голяма степен с християнската вяра – странно е, но в пилигримското движение явно се виждат основите на европейската цивилизация, с принадлежността ни към която като народ с основание се гордеем. Никой от пътищата Камино не минава през България по обективни причини, но според мен именно това позволява и известна полезна дистанция в анализирането на сложно явление като пилигримството към Сантяго де Компостела. Лично за мен всеки разговор с Кирил Карталов беше истинско удоволствие, един обогатяващ досег с изключителна ерудиция и безмилостен професионализъм, а дори да не вярвате на моите думи, може спокойно да отворите първите страници на книгата и да видите отзивите за този научен труд на проф. емеритус дфн Веселин Петров, проф. дфн Татяна Батулева, проф. д-р Александър Николов, проф. Буян Филчев, проф. д-р Георги Вълчев, проф. д-р Пламен Павлов, както и на запознатите с оригиналното издание Антон М. Пазос от Института за галисийски изследвания „Падре Сармиенто“ (IEGPS) в Сантяго де Компостела, Бернар Ардура, почетен председател на Папския комитет за исторически науки и Масимо де Леонардис, председател на Международната комисия по военна история към ЮНЕСКО, всеки от които определя книгата еднозначно като истинско явление в съвременната историческа наука.
Благодарен съм на доц. д-р Румяна Христиди (имал съм удоволствието да ми преподава някога в ИФ на СУ), която ни срещна с автора, на Елица Попова за изключителния превод на този дълбок и изискващ текст, на Дамян Дамянов за оформлението и на Ния Харалампиева за внимателната корекция. И най-вече на самия Кирил Карталов, че ни довери този епохален труд и подпомагаше всячески процеса по издаването му. В идните месеци предстои да организираме и класна премиера на книгата, това ще е изключително събитие със сигурност също. Пък ако някой ден реша да диря промяна, несъмнено част от нея ще е една раница, тази книга в нея – и някой от пътищата Камино, по които човек може да открие сам себе си, което в крайна сметка е смисълът на пилигримството.
От същите жанрове
