Тук няма място за старци, няма място и за герои

   Има един особен тип сън, в който те притиска усещане за нещо ужасно – дали случило се или предстоящо, – не знаеш точно какво е, но те е стегнало като в менгеме и се луташ в опити да преодолееш безсилието си. „Тук няма място за старци“ на Кормак Маккарти е точно такава книга: налудничава, ръбата, с вградено постоянно напрежение и смазващо усещане за предопределеност. Не е нужно злото да бъде почти неунищожим робот от бъдещето, за да създава такава постоянна и неотклонна заплаха. А на един уморен полицай е оставено да брои труповете. Героизмът е вече изтлял.

   Гледал съм филма и няма как да изкарам психопатското, издялано от камък, лице на Хавиер Бардем от главата си. Чигур не е точно герой, няма дълбочина и мотивация, няма минало, което да влияе на настоящето и да предопределя бъдещето – просто систематичен животоотнемащ, не много различен от митологичната представа за костелива старица с коса в ръка. Пред него е бягащият човек, архетип на дивеча от хилядолетията предцивилизационно съществуване на нашия вид, той е попаднал на лошо място по лошо време и е объркал добрия с лошия късмет. А този, който е призван от закона да го защити, тъпче на едно място, оглежда света с изумен поглед (сякаш за една нощ се е променил) и следи пасивно пътечката, опръскана в кървави капки. Дори и да има наглед една от главните роля, всъщност полицаят е един от безбройните, които нямат значение; важни са само двамината – преследваният и преследващият – и всеки, имал злощастието да се окаже в близост до смъртоносния радиус на гонката, страда; тук няма място не само за старци, но и изобщо за никого.

    Кормак Маккарти е суров като пейзажите, които рисува пестеливо. Диалозите му, лишени от обозначения, са изрязани от реалността и пришити към това безумно четиво, което изглежда толкова безвременно – може да е писано преди десетилетия, не преди едва няколко години. „Тук няма място за старци“ е трилъров шедьовър, но е много повече, както и „Хладнокръвно“ на Капоти е много повече от криминална история. Да, там имаме реалност, но четейки тази книга, не мога да избягам от усещането, че И това е диаболична реалност, че това се е случвало – не във всички детайли, но със сигурност като основни шрихи. Реализмът е брутален и истински, оставя усещането, че о главата на читателя е опряно дулото на оръжието, което прави дупки, но не оставя следи от куршуми след себе си – чисто, бързо, професионално, създадено за кланици. А в този роман светът е кланица.

    „Тук няма място за старци“ е адски негероична книга. В нея всички клишета за самотния боец, изправящ се срещу злото и неправдата, са одрани и под тях са разголени месата, предназначени за прерязване, и костите, набелязани за чупене. Плътта, чието единствено предстоящо е да приюти чуждо тяло в себе си, за да поеме предопределения си път към изгниване. Участващите лица са мъртви до един – по много различен начин, но за всеки от тях се отнася различен тип не-живот. А никъде няма място за такива.

   Силно ревю за книгата има при „Книжен Жор“, още едно добро в „Аз чета“.